Наскоро беше премиерата в книжарница Гринуич на книгата „Тъгувам за Киото. Разкази“, чийто автор е майсторът на кратката проза Деян Енев. Военната тема неслучайно е една от доминиращите, поднесена с пестеливост на изказа, но с изключителна дълбочина и емоционална деликатност. Сюжетите носят зловещата сянка на войната, надвиснала насред общото ни жизнено пространство. Според думите на рецензента Иван Ланджев, войната сякаш е извадена от документалните черно-бели ленти, оцветена е и е въплътена обратно в реалността тук и сега. Първият раздел на книгата я извежда като извънредно мрачно събитие (или небитие), разсякло вертикално хоризонталния ход на времето ни. Като самопричинен кръст, който сме понесли. Основният мотив е разпадът на човешкото – гаврата с пленените и новобранците, жестокостта на наемниците. Човечеството е майката, която безуспешно и безутешно дири трупа на сина си и неслучайно последният разказ в сборника е за Майката на Бога, която приема поклоните и молитвите на хората. Войната още е замлъкналата селска камбана, уморена от смърт.
Катастрофата на красивия приказен сюжет за доброто, в която оживелият дървен герой Пинокио военновременно също отива зян, похарчен в огромната, чугунена, червена гарова печка. Войната в последна сметка е тоталното разомагьосване на света, крушението на високите идеали и илюзорните надежди. Или снежнобялата топка тополов пух, която пада, потъмнява и се топи в локвата от кал и кръв.
В разказа „Пазачът“ природата – вода, растения и животни – постепенно съхне, вехне и умира от поразата на войната, а накрая нейният стопанин Теофил, който досега е отглеждал и погребвал гадинките, сам е погребан от мнимия си враг – къртиците. Пазачът на живота в някаква неумолимо разгръщаща се литературна „Герника“, в която преживяваме развалата през страданието на целокупното творение, последен пада мъртъв, за да затвори безжалостно логичния цикъл на Световната смърт.
Деян Енев сякаш присяда до някой от неговите герои – работника по строежите, търговеца книжар на сергията, продавача на семки и стихове, пощальона, портиера, които обикновено вадят от вътрешния си джоб патронче долнопробен алкохол и неизменно, пак от там, току-до сърцето – зацапания бисер на жизнената си траектория. И писателят пали и пуши цигара от цигара, слуша, разпитва и сетне – претворява суровия живот в литература.
В „Тъгувам по Киото“ стремежът към простота като че ли стига до степен на обраност, войнишка дисциплина в боравенето с думите, липса на словесна разточителност, значения зад паузите и тишините, смисъл в пропуснатото, неназованото и неизказаното. Но парадоксално – именно чрез тази аскетика на езика провиждаме богатия репертоар от възможни послания и сме оставени сами да си отговорим, да дочетем, дори – да допишем разказаното.
