Президентът на Сърбия за пореден път реагира срещу прояви на военно сътрудничество между Тирана, Загреб и Прищина.
Мине не мине време и президентът на Република Сърбия си намира повод да реагира на идеята за тристранно военно сътрудничество между Албания, Косово и Хърватия. От март м.г., когато трите държави обявиха намерението си да си взаимодействат в сферата на отбраната, Вучич даде публичност на недоволството си от тази перспектива и го включи сред приоритетите си за реакция при всеки удобен повод, но главно в два случая. Първо, когато се проведе някаква форма на практическа реализация между трите държави в областта на военното сътрудничество или когато напрежението вътре в Сърбия се повиши и се налага вниманието на обществеността да се насочи навън. С цялата условност на това „навън“, защото става дума за държави, непосредствени съседи на Сърбия, всяка една от тях-в особени отношения с Белград.
Този път реакцията на Вучич бе предизвикана от среща на директорите във военните ведомства на трите страни, отговарящи за политиките на отбрана и въоръжение. Била е проведена в Хърватия и на нея са били обменени мнения за възможностите за напредък в сътрудничеството в областта на отбранителните способности между индустриите им. Както и допълнителни стъпки за изпълнение на съвместната им декларация. Съобщението, излъчено за този работен форум, е достатъчно лаконично и изпълнено с общи постановки, за да се пита човек какво толкова е предизвикало гнева на сръбския президент. Защото срещата е между директори, т.е. хора от по-ниските нива в министерствата на отбраната, обсъждали неща, с които да изпълнят договореностите от Съвместната тристранна декларация от март м.г.
Българските медии научиха за работната среща в Хърватия от публикация на вестник „Коха диторе“ от Прищина, в която се уточнява, че Косово като участник в тази конструкция е представена от директора за отбранителните политики във военното министерство на страната Фарук Геци. И с това си обяснявам до известна степен поредната нервна реакция на Александър Вучич. На митинг в град Младеновац той заяви, че в случая
не става дума за обикновено военно-техническо сътрудничество, а за формирането на съюз
който може да има „офанзивен потенциал“. Според него, този тристранен формат между Албания, Косово и Хърватия е „фундаментално различен“ от, да речем, класическите доставки на оръжие от една държава на друга. Но в следващите изречения Вучич даде да се разбере, че една от причините той да се ядосва толкова е фактът, че Косово е там. „Албания и Хърватия са вече членове на НАТО, каза той, докато Косово не е и това прави цялата тази конструкция по-сложна от гледна точка на политиката и сигурността“.
Сръбският президент заяви, че в Белград вече имали нови информации за намерението на правителството в Прищина да иска допълнителни доставки оръжия от страна на САЩ, които включвали 105 мм гаубици и допълнителни противотанктови ракети „Джавелин“. От Турция пък се чакали други видове въоръжения и оборудване. Вучич не пропусна да се похвали, че вече има на бюрото си в Белград разузнавателни данни за „пълния списък“ на всички искания на Прищина и конкретни данни за насоките на тяхното използване.
Но за да не уплаши още повече съгражданите си, президентът, който е и върховен главнокомандващ на сръбските въоръжени сили, заяви, че те нямат никаква причина да се страхуват, защото „силата на сръбската армия расте и държавата ще си набави най-съвременно въоръжение и техника в ускорена процедура“. А за да не остане впечатлението, че Вучич се дразни само от участието на Косово в това сътрудничество, той не пропусна да свърже Хърватия с продължаващите студентски протести из цяла Сърбия, без да даде конкретни доказателства за това. Което пък ми заприлича на една крилата фраза, изречена от генерал Михайло Апостолски от Скопие преди време, когато в поредния опит да се докаже някаква историческа истина в името на македонската идентичност той беше заявил гордо на научен форум в Белград:
„Немам доказе, али твърдим!“
Нямал доказателства, но твърдял! Тази „формула на „достоверност“ на генерала, който стана първият председател на Македонската академия на науките и изкуствата и първият военен историк край Вардар, и до днес е верую на историческата наука и на поколения историци там. Нямат доказателства, но твърдят, от което до фалшификацията и манипулацията на фактите от миналото има само крачка. И там вече десетилетия я правят без никакъв свян.
Но май се налага да припомня какво приеха трите държави от Западните Балкани през м.г. в Тирана. В подписаната от военните министри на Албания, Косово и Хърватия декларация като основна цел се поставяше укрепването на тристранното сътрудничество, както и създаване на възможност за общ отговор на предизвикателствата в областта на сигурността, хибридните заплахи и други рискове, които биха могли да заплашат регионалната стабилност. Документът предвижда насърчаване на сътрудничеството между отбранителните индустрии, укрепване на оперативната съвместимост чрез образование, обучение и учения и пълна подкрепа за евроатлантическата интеграция. Бе заявено, че споразумението е отворено и за други държави, като бе изразено очакване, че България може да е страната, която да се присъедини. Вече било имало неофициален интерес от страна на София за присъединяване.
Не знам кой и откъде пусна това предположение, свързано със страната ни. Сигурно и трите държави, да ги наречем учредителки, биха се радвали това да е вярно. Но личните ми съмнения тогава и днес са свързани тъкмо с позицията на противопоставяне на Белград. Каквито и изречения на загриженост за регионалната сигурност да бъдат отправени откъм Сърбия и нейните лидери, каквито и предупреждения за увеличаване на напрежението в този и без това неспокоен район на Европа като Западните Балкани да бъдат отправени, зад тях безспорно ще се крият демагогия и двуличие. Не България, други са дразнителите на Белград в тристранния съюз.
На първо място участието на Косово. Сърбия на Вучич
продължава да не приема независимостта на новата държава
и прави всичко, за да блокира нейното международно-правно признаване. Всеки опит на властите в Прищина да укрепят своята сигурност чрез повишаване на ефикасността на своите ВС край река Сава се приема като остра и непосредствена заплаха, без това да е така. От друга страна, истинският, основният дразнител за Вучич и Белград е Хърватия като член на НАТО и ЕС. Историческите наслагвания между Белград и Загреб, които не бяха тайна дори в условията на Титова СФРЮ и които се проявиха във войните при разпада на Югославия, и днес са основата на двустранните спорове и недоразумения между двете бивши югорепублики. Като добавим и Албания с нейната разбираема подкрепа към Косово, за изолирана Сърбия, ползваща подкрепата на Унгария, Русия и Китай, няма друга политика, освен тази на подозрение и съмнение. Което не пречи на Александър Вучич да ползва ситуацията като инструмент за вътрешнополитически цели.
А България даде ясно да се разбере, че няма интерес към тристрания съюз за отбранително сътрудничество. Министърът на външните работи в оставка Георг Георгиев заяви, че появилата се в медийното пространство информация за изразен от българска страна неофициален интерес за присъединяване към декларацията на Албания, Хърватия и Косово е неточна. В отговор на депутатски въпрос в Народното събрание той отбеляза, че България е запозната с инициативата и „внимателно анализира текста на Съвместната декларация на министрите на отбраната на трите страни, подписана в Тирана на 18 март 2025 г.“. „В МВнР официално беше получено копие на подписания документ чрез вербална нота на Посолството на Република Албания в София на 25 март 2025 г. В нито един момент министерството, респективно българската страна, не е било допитано или консултирано относно инициативата от страна на инициаторите, нито е отправяна официална покана за включването ни в нея“, подчерта външният министър.
Не знам днес да има промяна в тази българска позиция.
