Винаги съм се ръководил от мисъла, че изданието е на и за армията, казва по повод празника на военните медии 14 февруари, бившият главен редактор в периода 2002-2004 г.
– Г-н полковник, какво е да си главен редактор на вестник като „Българска армия“?
– Иска ми се да кажа, че друг вестник, като „Българска армия“ няма. От тук произтича и голямата отговорност на целия редакционен екип, включително на главния редактор. Това е издание, което с материалите си и с поведението на журналистите, не би трябвало да позволи да падне и сянка на съмнение върху авторитета и готовността за изпълнение на задачите на армията и Въоръжените сили, като цяло. Това налага главният редактор да е в час, както се казва, за да не се допусне, макар и неволна грешка. Разбира се, вестник без грешки няма. Но от грешка до грешка има разлика. Винаги със бил на мнението, че дори малката грешка може да доведе до сериозни проблеми не толкова на редакцията, колкото на политическото и военното ръководство, а и на военнослужещите, ако удари по тяхната мотивация за служба. В такива случаи главният редактор трябва да може да носи отговорност за екипа, който ръководи, а не да се оправдава с грешка на един или друг журналист, например. Аз съм изпадал в подобни ситуации. Ще спомена един пример от преди много години. Викаме един началник на Генералния щаб, заради сгрешена цифра в един материал. Някой нещо го беше посъветвал и искаше от мен името на коректорката, за да я накаже. Съжалявам, но ако наказвате, накажете мен, беше отговорът ми. Помисли и разбра, че не е прав. Така минахме без наказания.
– Разкажете малко по-подробно, как станахте главен редактор, как се спряха на Вас и защо Ви избраха, Вие очаквахте ли това!
– Със заповед станах главен редактор. Не зная дали е имало процедура на избор. Помня само препоръката, че сме в навечерието на приемането ни в НАТО и вестникът трябва да отговаря на тази цел. Не идвах отвън, за да се явявам на конкурс или нещо подобно. Във в. „Народна армия“, а по-късно „Българска армия“, съм от септември 1985 г., миналата година станаха 40 години от явяването ми пред тогавашния главен редактор полковник Георги Атанасов. Преди това бях пет години нещатен кореспондент, като офицер в танковия полк в Шумен, мотострелковия полк в Толбухин, сега Добрич, и във Висшето военно артилерийско училище в Шумен. И във вестника дойдох по заповед. Само на производството на курсантите от Випуск „Сливнишки“ в Сливница през 1985 г. Любо Денов ме попита дали бих продължил службата си във вестника. Аз позаклатих глава, но като се върнах във Военното училище в Шумен, където бях помощник на началника на политотдела по комсомолската работа, генерал-майор Найден Боримечков ме извика и каза да се стягам за София. Попитах го дали има заповед. Ще дойде, беше отговорът му.
– Все пак, какво е надделяло да станете главен редактор?
– Най-вероятно близо 20-годишната ми служба до тогава, като военен журналист. Започнах от литературен сътрудник. Да, това беше най-ниската длъжност в редакцията и с годините стигнах до заместник-главен редактор. Може би този път, който съм извървял, е бил причината.
– Какви бяха основните Ви посоки за работа, какво се изискваше от Вас тогава и какво Вие изисквахте от себе си?
– Аз дойдох във вестника, когато редакцията беше пълна от офицери с дългогодишен опит като военни журналисти. Смея да кажа, че те ми дадоха основата. Даже и посоката, т.е. че този вестник е на и за армията и не бива да й се изневерява. Други, малко по-големи от мен, бяха завършили Военно-политическото училище в Лвов и знаеха много за списването на вестници и списания. Съзнателно или не в годините съм се оглеждал във всички главни редактори. Виждал съм как реагират на неприятни ситуации и съм се учил от това. Бих споменал полковник Георги Атанасов, полковник Рангел Златков, полковник Иван Ганчев, полковник Влади Владков и Велин Яворски. Аз смених Недко Петров. Бяха решили длъжността да стане цивилна, но след това я върнаха обратно. Впрочем аз съм последният офицер в редакцията. От 2008 г. военнослужещи журналисти няма.
– Как подбрахте екипа си?
– Нямаше подбор на екипа. Всички си бяха по местата. Когато работата върви, смени не се правят.
– Какъв беше вестникът тогава, когато Вие бяхте главен редактор?
– На мен ми е трудно да деля времето – когато съм бил главен редактор и когато не съм. Старал съм се вестникът да бъде адекватен на развитието на армията, което, обаче, е било задача в годините и преди мен. Особености може да има в зависимост от времето. Падна ни се, например, със специален брой да огласим приемането на България в НАТО. Отговорност беше отразяването на началото на участието ни в операцията в Ирак. Учехме се в движение. В Кербала, например, питам тогавашния началник на ГЩ на БА генерал Никола Колев какво можем да публикуваме и какво не. Той ме погледна и каза „Преценявайте“. Няма да забравя датата 14 септември 2004 г. Точно 60 години от първия брой на в. „Народна войска“, който по-късно е „Народна армия“, а сега „Българска армия“. За първи път вестник бе удостоен с „Почетния знак на президента“. И това бе „Българска армия“. Отличието връчи лично тогавашният държавен глава и върховен главнокомандващ Въоръжените сили Георги Първанов, а самото тържествено честване се проведе под негов патронаж. Всичко това говори достатъчно какъв е бил вестникът по това време.
– Очевидно, вестникът е имал висок авторитет.
– И тогава, и сега, разбира се. Давахме, обаче, началото и на инициативи, които се приемаха от военното и политическото ръководство на МО. В Българската армия имаше престижна награда „Офицер на годината”, която бе със сериозен мотивиращ ефект. Отличието бе учредено през есента на 2001 г., като съвместна инициатива на редакцията на в. „Българска армия” и Генералния щаб. Осем години на специално организирано тържество, заедно с министъра и началника на Генералния щаб, връчвахме отличията на първенците и техните подгласници. За съжаление, през есента на 2009 г. тогавашното политическо и военно ръководство не пожела да продължи традицията.
– Имената на главните редактори на вестника са нещо като сакрализирани образи, носят се легенди за тях, какво беше мястото на главния редактор в онези години в системата на Въоръжените сили?
– Легенди се носеха най-вече за главни редактори в периода 1944-1990 г. А малко след промените, някои главни редактори даже бяха с ранг на командир на дивизия. Аз бях удовлетворен, от гледна точка на получаването на информация, че тогавашните началници на ГЩ ме канеха да участвам в заседанията на Съвета на началник-щабовете. Не си спомням и случай, когато министър да е оказвал натиск по отношение на публикуване или не на определена информация. Дори един беше заявил, че в кабинета му може да влиза без да чака разрешение само главният редактор на в. „Българска армия“.
– Как се разви кариерата Ви след като вече не бяхте главен редактор на военния вестник?
– Както бях назначен със заповед за главен редактор, така и бях освободен. Тогава ми се обади по телефона един стар главен редактор на вестника полковник Иван Узунов и ми каза: „ Никой не може да ти вземе химикалката“. Останах известно време в редакцията и когато Министерството на отбраната направи радикални промени, бях освободен. Тогава поех в. „Българско войнство“, което е издание на СОСЗР, СВВБ и Съюза на военноинвалидите и военнопострадалите. И така повече от 15 години. Заедно с други двама колеги от „Българска армия“ Красен Бучков и Пламен Стойчевски създадохме електронния сайт „Otbrana.com“, където се старая да отразявам процесите в отбраната и въоръжените сили.
– Какво Ви даде на Вас лично вестник „Българска армия“, имам предвид в кариерен, имиджов и чисто професионален план?
– Както казах, учих се от колегите на вестникарство. И особено на организираност. Броевете излизаха пет пъти в седмицата, работеше се в всяка неделя, нямаше време за отпускане. Електронните средства в журналистиката тепърва навлизаха. Нямаше ги днешните профили на видовете въоръжени сили и формирования, които съобщават с текст и снимки за техни прояви. Ако погледнете сайта на Министерството на отбраната, ще видите, че информациите са от април 2010 г. насам. Мога да кажа, че вестник „Българска армия“ ме понаучи доста в професионален план, което ми помага и сега.
– С какво се занимава днес полковник от запаса Спирдон Спирдонов?
– С вестикарство, колкото и да е трудно в днешно време. Член съм на СОСЗР, а като заместник-председател на Съюза на ветераните от войните на България понавлязох в издателската дейност. В Народната библиотека, например, вече има периодика „Войни ветерани“ с нашите книги. Чета и в. „Българска армия“, разбира се. Но ми липсва времето, когато беше всекидневник. Често прехвърлям течението в армейската библиотека, за да се върна и да припомня едно или друго събитие, защото този вестник е хранилище на военната ни история.
134 г от първото военно издание празнуват военните медии
14 февруари е обявен официално за празник на военните медии в България. Това става със заповед на тогавашния военен министър Стефан Янев от 11 февруари 2022 г. Изборът на датата не е случаен. Именно тогава, през 1892 г. излиза първият брой на вестник „Военни известия“ – предшественикът на днешния официоз на МО вестник „Българска армия“. Тази година честваме 134 години от издаването му.
На 14 септември 1944 г. следобед излиза първият брой на вестник „Народна войска”, вестник за войската и народа, всекидневник. Екипът е от двама души – Стойне Кръстев и Милко Григоров. Те следват Първа българска армия по бойните полета през заключителната фаза на Втората световна война.
През 2009 г. Националният военноисторически музей (НВИМ) уважи празника тогава все още само на военния вестник, със специална изложба, посветена на 65 години от създаването на вестник „Народна войска”. Тя беше открита от тогавашния министър на отбраната Николай Младенов, който в наши дни ще заема поста върховен представител за Газа.
Първият брой на вестника през 1944 г. е от две страници и е отпечатан в печатниците на тогавашните вестници „Утро” и „Дневник” на бул. „Дондуков” 82 в София. Главата на вестник „Народна войска” е нарисувана от Борис Ангелушев.
През ноември 1944 г. ръководството на Военното министерство определя за първи главен редактор на вестника поета, тогава майор, Веселин Андреев. От април 1948 г. Вестникът става орган на Българската армия, а от 28 септември 1949 г. е орган на Министерството на народната отбрана (1990 – Министерство на отбраната). На 30 април 1952 г. заглавието „Народна войска” е преименувано на „Народна армия”, а от 27 май 1992 г. носи сегашното си заглавие „Българска армия”.
От 2004 г. като приложения се издават седмична притурка „Българска армия – Магазин” и месечна – „Топтехнологии за отбрана и сигурност”.
В изложбата в НВИМ беше представен единственият запазен първи брой на вестник „Народна войска” от 14 септември 1944 г. Той беше реставриран за случая от специалисти на музея. Покщазани бяха и лични вещи на първите творци и журналисти, които са го издавали – Веселин Андреев, главен редактор; Павел Вежинов; Панталей Зарев; Михаил Лъкатник; капитан Ефрем Каранфилов. Униформи и вещи на сегашни военни кореспонденти от мисиите в Афганистан и Ирак припомниха най-новата история на изданието. Любопитен експонат беше и вестникът, летял с първия наш космонавт Георги Иванов с полета на „Съюз 33” (1979).
По-късно ръководството на Информационния център на Министерството на отбраната (ИЦ на МО) и на вестника промениха датата и годишнината за честване на изданието, като продължител на първото военно издание у нас вестник „Военни известия“ от 1892 г. Така празникът се промени, но се и разшири с честване и на Военния телевизионен канал, както и на всички останали информационни платформи за военни новини, които функционират под шапката на ИЦ на МО. И в това няма нищо лошо, защото, какво по-хубаво от това да празнуваме наистина още от първото военно издание, което по всички правила и традиции е предшественик на днешния военен вестник.
