Навършват се 148 години от Освобождението на България
На 19 февруари 1878 г. е подписан Санстефанския предварителен мирен договор, с който завършва поредната Руско-турска война. През 1916 г. България приема Григорианския календар, историческите дати се преизчисляват и така 19 февруари става 3 март, защото за събития от XIX век се добавят 12 дни, за да получим датата по новия стил.
От 1990 г. 3 март е официален национален празник на България. За да разберем важността на Санстефанския договор трябва да разгледаме неговата предистория, съдържание и последици.
Въстанието
Често срещаното твърдение, че българите нямат заслуга за своето освобождение не е вярно. Прелюдията към освободителната Руско-турска война е т.нар. Източна криза, започнала с антиосманското въстание в областта Херцеговина през лятото на 1875 г. Ситуацията в европейската част на Османската империя се изостря значително през пролетта на следващата година, когато на бунт се вдигат и българите. Априлското въстание има доста широк географски обхват, във военен план превъзходството на османците е очевидно, всичко завършва с опожаряването и унищожаването на някои цветущи български селища. Избити са над 10 хиляди българи. Тяхната смърт не остава незабелязана, кореспонденти на големи европейски вестници я правят достояние на целия континент. Подтикнати от общественото мнение, европейските политици са принудени да действат. Те притискат Високата порта за радикални реформи в нейните владения на Балканите.
Конференцията
В края на 1876 г. е свикана Цариградската конференция, на която посланиците на Великите сили в османската столица чертаят план за реформи. В него се предвижда в българските земи да бъдат създадени две автономни области – Източна с център Търново и Западна с главен град София. Те трябва да бъдат управлявани от губернатор християнин. Териториалният им обхват включва по-голяма част от епархиите на Българската Екзархия. През януари 1877 г. обаче Високата порта отхвърля предложенията на посланиците за реформи. Това отваря пътя към войната. Западните държави са съгласни тя да бъде водена от Русия, но при определени условия – да не се създава голяма славянска държава на Балканите и руските войски да стоят далеч от стратегически важните турски Проливи.
Войната
На 24 април 1877 г. руският император Александър II издава „Манифест за обявяване на война на Османската империя“. Бойните действия се водят на два фронта – Балкански и Кавказки. На Балканите Русия и Османската империя могат да извадят приблизително равен брой войници, но на руска страна се включват и 60 хиляди румънци, а по-късно – и сръбски части. Османците са се приготвили за отбрана в днешна североизточна България – от там минава най-прекия път на руската армия към Цариград. Основният десант през река Дунав обаче е извършен при Свищов и руските войски бързо напредват на юг към Стара планина. Спрени са при Плевен, където успешно се укрепява Осман паша. През лятото на 1877 г. османците правят опит да контраатакуват през Стара планина, но настъпателният им устрем е спрян при връх Шипка. През ноември след обсада пада Плевен, руското настъпление се ускорява и в края на януари 1878 г. руските войски вече са в Източна Тракия. Сключено е Одринското примирие.
Мирът
Предварителният мирен договор е подписан на 3 март в цариградското предградия Сан Стефано. Той дава независимост и териториални придобивки на Румъния, Сърбия и Черна гора, но за нас най-важно е прокламираното създаване на автономно българско княжество. То има респектиращи размери – около 170 хиляди кв. км, което е с над 50% повече от днешната територия на България. Санстефанска България обхваща по-голяма част от класическите български области Мизия, Тракия и Македония с широк излаз на Бяло море. Бъдещото княжество ще има право да си избере княз, а Високата порта може само да утвърди този избор. Османските войски трябва да напуснат територията на Княжество България, а руската окупация на страната ще продължи 2 години.
Ревизията
Клаузите на Санстефанския договор очевидно не отговарят на предварителните договорки между Русия и Австро-Унгария и между Русия и Англия. Затова той е ревизиран на конференция на Великите сили, проведена през юли 1878 г. в Берлин. Решено е бъдещото Княжество България да обхваща само земите между Дунав и Стара планина плюс Софийския санджак. В Западна Тракия се обособява автономната област Източна Румелия с християнски управител, назначаван от султана. Цяла Македония и Източна Тракия остават под османска власт. Срокът на пребиваване на руските войски в България е намален от 2 години на 9 месеца.
Митът Санстефанският договор никога не става реалност, той е предварителен, а към март 1878 г. руската армия не е влязла в голяма част от териториите, които трябва да бъдат включени в бъдещото българско княжество. Трудно е да се каже защо руският представител в Цариград граф Игнатиев настоява за такъв нереалистичен договор. Вероятно той следва принципа „Искай много, за да получиш малко“, .т.е. при бъдещата ревизия на Санстефанския договор да се тръгне от много изгодни за Петербург условия и постепенно да се отстъпва. Другата версия е, че с очертанията на Санстефанска България граф Игнатиев се стреми да усили у българите чувството за благодарност към Освободителката, а последващото териториално орязване да бъде приписано на западните сили. В крайна сметка Сан Стефано битува в българското обществено съзнание и като – мит, несбъднат блян и програма за действие по време на последвалите войни за национално обединение
