Професор полковник о.з. Димитър НЕДЯЛКОВ
През 1331 г. на българския престол сяда деспотът на Ловеч Иван Александър. Този избор не е случаен. По майчина линия новият владетел е от Шишмановия род, а по бащина е наследник на Асеневци. Както пишат съвременниците, той произхожда „от двете страни от царско коляно”.
Иван Александър започва своята кариера сред висшето общество десетина години по-рано, когато получава деспотско достойнство и апанажа (голямо поземлено владение) с център Ловеч. Той е сред онези слоеве на българската аристокрация, която не се примирява с военните неуспехи срещу сърбите и със загубата на плодородните земи на юг от Стара планина, присъединени към Византия от Андроник ІІІ. На неговите плещи пада отговорността да възстанови териториалната цялост и значимостта на българската държава.
По стара традиция Иван Александър насочва първите си усилия срещу противника от юг. Вероятно на този избор повлиява и заетостта на империята с нашествието на османците в Мала Азия, където те успяват през март 1331 г. да завладеят Никея (дн. Изник, Турция). Като използва благоприятната военнополитическа обстановка българският владетел възвръща властта си в Североизточна Тракия и над черноморските градове с изключение на Месемврия. Много от намиращите се там градове и крепости се предават доброволно на настъпващата българска войска, което се дължи главно на обстоятелството, че областта е населена с българи.
Иван Александър е наясно, че Византия не ще се примири със загубата на тези плодородни земи и очаква скорошна реакция от нейна страна. Затова взема мерки да уреди взаимоотношенията си с останалите съседи. Прави го навреме, защото през юни 1332 г. император Андроник тръгва на поредния поход срещу България. Хронистът Никифор Григора пише: „Императорът събрал достатъчно войска и започнал необявена и неочаквана война срещу българите, защото, преди те да разберат, той искал отново да си присвои крепостите около Хемус (Стара планина – б.м.), които неотдавна бяха преминали под властта на цар Иван Александър. И тъй, като нахлул в неприятелската страна, той я опустошавал и опожарявал и не щадял дори намиращото се на хармана жито. Той обхождал крепостите и ги заплашвал с обкръжаване и обсада. Те се предали при условие поставените от цар Александър гарнизони да се оттеглят спокойно”.
Накрая византийските войски, който според летописците наброяват 3000 души, се разполагат на лагер край крепостта Русокастро. Тези данни будят известно съмнение. Наистина по това време, поради спецификата на общественото развитие и отслабената централна власт, количеството на въоръжените сили намалява, но възниква въпросът дали императорът би тръгнал на сериозен поход на север с толкова малко войски. Най-вероятно византийските автори търсят някакво оправдание за последвалото поражение, а реално войската е била поне два пъти повече.
В Търново не били готови да противодействат веднага на похода на Андроник ІІІ. Затова, както пише Никифор Григора, „цар Александър се натъжил и проводил пратеници при императора за мир, като заявил, че не е достойно за християни така жестоко да се нападат един друг… Императорът отговорил, че е справедливо построените отдавна крепости от ромеите да бъдат подвластни на ромеите. Той върнал пратениците без те да постигнат целта си”.
Българският владетел е принуден да насочи своите усилия към новопоявилата се по-голяма опасност. Той събира близо 8000 бойци и очаква да пристигнат още около 2000 татарски наемници. С ускорен марш за пет денонощия Иван Александър преминава Балкана и се разполага на стан близо до противника. Там, в района на Русокастро предстои да се проведе решителната битка между българските и византийските войски, които се оказват разделени от тесен и каменист проход.
Както пише Йоан Кантакузин между Андроник ІІІ и Иван Александър започват нескончаеми преговори. Първоначално българският цар отговаря гордо на императора, че „искащият власт не трябва да си служи с празни думи, а с оръжие и твърда ръка“ и че „не разменя злато срещу мед“. Все пак на 17 юли преговорите завършват със споразумение. То предвижда известно разпределение на оспорваните земи като ромеите отстъпват Диампол (дн. Ямбол), а в замяна получават Анхиало (дн. Поморие). На следващия ден, според тогавашния обичай, предстои да бъде произнесена клетва и договорът да влезе в сила. Предполага се, че Иван Александър нарочно протака преговорите, очаквайки татарските подкрепления. Когато през нощта те пристигнат, царят не се колебае и рано на следващия ден извежда войската си на бойното поле. Не закъснява и Андроник ІІІ и сутринта на 18 юли битката започва.
Да дадем думата най-напред на Йоан Кантакузин: „Когато бяха толкова близо, че да нападнат, татарите отбягнаха императора и предните редици, а нападнаха тила, който след малка съпротива беше обърнат в бягство и бе преследван чак до Русокастро. А ромеите се струпаха там и се защитаваха от варварите извън стените. Императорът с предните шест отряда, макар задните да бяха обърнати в бягство, ни най-малко не отстъпи, а веднага потегли срещу българите и се сблъскаха мнозина с малцина. Когато сражението стана твърде тежко и продължително и ромеите показаха голяма храброст и мъжество, накрая те бяха надвити от множеството българи и изпаднали в тежко положение, отстъпиха назад… После, след като сражението стана твърде ожесточено и мнозина неприятели се стекоха, те не можаха да запазят строя, но като се пръснаха кой както можа, отстъпиха… Все пак императорът и тези, които бяха влезли в сражение с мизите, макар и да не настана бягство, отстъпваха, без да излагат гърба си на удари, и дойдоха до Русокастро като се защитаваха и пазеха. А там, като се събраха с останалата войска, заедно геройски се отбраняваха срещу българи и татари до третия час на деня.”
Никифор Григора описва много по-кратко полево сражение и подчертава бързото скриване на византийците в крепостта. : „В крепостта обаче нямало фураж за впрегатния добитък, нямало кладенци, нито пък друга вода в достатъчно количество. Ранените войници и коне били изоставени без грижи и едни от тях умирали, а други били на издъхване. Не можели да отворят и вратата, понеже наоколо били разположени многобройни врагове, а ромейските граници били далече…. А и нямали смелост да проводят пратеници при цар Александър за своето освобождаване и откупуване. Поради своите минали дела те не оставили повод за снизхождение. Дръзко и надменно те били отхвърлили неговото пратеничество за мир, били опожарили българските полета с посевите и при това се отнесли лошо с жителите на крепостите, които завладели. Затова императорът бил отвсякъде притеснен и в безизходица”.
Българската армия се разполага край крепостта и както пише Никифор Григора „цар Александър на следващият ден проводил до императора по свой почин пратеничество с предложение за мир и му позволил мирно да се оттегли с войската в своето отечество, като го посъветвал в бъдеще да бъде по-внимателен. Възниква въпросът защо Иван Александър не продължава бойните действия, а поема инициативата за сключване на мир. Никифор дава елементарно обяснение, като пише, че българския цар бил „обхванат от състрадание и съжаление”. Причината по-вероятно се крие в неясната перспектива на бъдещето, свързано със задължителния щурм на трудната за превземане крепост Русокастро и недостатъчното количество сили и средства. Трябва да имаме предвид и оценките за Иван Александър, които дават някои изследователи на средновековието. Те го характеризират като владетел без големи политически амбиции, чиято основна държавническа цел е „запазването на това, което притежава в момента”. Впрочем тази философия осигурява на държавата сравнително дълъг период на спокойни години.
Безспорната победа при Русокастро позволява на българския владетел да диктува условията на примирието. Приключването на войната е от полза и за двете страни. Византийците напускат завзетата област и всички градове между Тунджа и Черно море влизат отново в границите на българската държава. Мирът е скрепен с годеж на малолетния царски син Михаил Асен с дъщерята на императора Мария.
Царуването на Иван Александър бележи т. нар. Втори златен век на българската материална и духовна култура. Строят се нови и се обновяват старите църкви и манастири, в столицата е преустроен двореца, изградена е нова тронна зала и голямо водохранилище. Кръгът книжовници около царя пише поезия, съчинява и превежда от гръцки жития, похвални слова, хроники и летописи.
