Полковник Петър Банков си спомня за един инцидент,в който не се счита за герой, а изпълнява служебния си дълг
Не е лесно да се надпреварваш със скоростта на звука, но ако това е твоята страст и призвание, то със сигурност си попаднал на точното място. Небето обича силните хора, а пилотите – летци се вричат в него за цял живот. Полковник Петър Банков е летец – пилот I-ви клас, командир на 12-та авиобаза в Долна Митрополия. Само преди няколко дни е прекрачил прага на шестото десетилетие в своя живот, а спомените за изминалите събития и години като буйна река преминават през него, особено един от тези спомени.
„Често се връщам към тази дата и случилото се тогава. На 12 февруари 2001 г. отпразнувах своя 34-ти рожден ден, а на 16-ти февруари изпълнявах изпитателен полет на самолет МиГ-21, излизащ от завода след капитален основен ремонт. По това време със заповед на министърът на отбраната в неговия щат бях назначен за летец – изпитател. Получих задача да облетя самолета на максимална скорост и максимална височина. При изпълнение на полета за максимална височина изгасна двигателя на 16 500 метра височина и скорост около 2200 – 2300км/ч. Отначало чух гръм в носовата част на самолета.
Разбрах, че имам бомбаж
и трябваше да докладвам на кулата за проблема на ръководителя на полети. Установих двигателя и преминах към плавно снижение. Вече в този период от време, когато самолетът снижаваше от 16 000 до 8 000 метра, по – малко от минута всичко започва да ти минава през главата“, разказва полковник Банков.
„Въпреки, че са минали 25 години, отново преди полет няма как да не ти треперят ръцете. Имал съм и други особени ситуации във въздуха“, казва още летецът. „Всеки полет е различен сам за себе си и от него може да се очаква всичко. Няма как да имаш напрежение и да не ти треперят ръцете –
да контролираш режима на полета,
режима на двигателя и режима на системите. Като млад пилот се притесняваш, но с течение на времето, с натрупания опит това чувство изчезва и тогава се заражда амбицията да бъдеш все по – добър. Във въздуха е нормално да се случи всичко, това за нас е ежедневие. За да усетиш тръпката трябва да летиш. Това чувство не може да се обясни“, казва още командирът на 12-та авиобаза.
„Предвиждайки ситуацията изследвайки хронологията на полета, за миг помислих, че двигателят може и да не запусне. Ако това се случи –
следва катапултиране,
но то не е 100% спасение, защото губим самолета във всички случаи, важно е къде ще падне, а знаем, че България е гъсто населена, а и при катапултирането физическото състояние за летеца не е здравословно. След няколко опита при 8 000 метра височина успях да запусна двигателя“, спомня си пилотът.
„Успешното кацане дава възможност да преодолееш напрежението по време на полета, да го осмислиш за миг и чак тогава да усетиш известна доза страх, което е моментно състояние и е съвсем нормално. След като премине полета и всичко е добре чувстваш едно облекчение, лично удовлетворение, че си се справил със ситуацията и си изпълнил поставените задачи.
Но в авиацията, като че ли не е както в нормалния живот. Опитът понякога те кара да се замислиш дълбоко“, споделя полковник Банков. „Той ме научи да бъда по-внимателен, по-предпазлив, по-предвидлив за ситуациите във въздуха, а
тръпка има преди всеки полет,
тя е неизбежна. В днешно време още повече се откроява това, че в живота понякога е по-трудно при вземане на решение, отколкото в авиацията, защото преди всеки полет имаме подготовка и опитът дава възможност да предвидиш ситуациите. В авиацията рискът е управляем, докато в живота ден с ден не си приличат. Всичко се променя, а ние не всеки път сме подготвени за това. Особено личи днес това по пътищата на страната, как да го предвидиш. При нас в авиацията нещата са регламентирани и най – вече качествената предварителна подготовка на всеки полет, докато в живота, как да се подготвиш, знаеш ли утре какво ще стане? Психиката на младия летец е една, а на полковника с опит в летенето е вече друга – ставаш по – търпелив и въздържан, а на младини е всичко мога и всичко знам“, споделя полковник Банков.
Тогава, когато стана този случай, продължава разказа си полковник Банков, през ума ми дори не премина мисъл
как ще живее семейството без мен,
ако се случи нещо лошо. „Смятам, че няма пилот, който се качва на самолета с такива мисли. Ако тръгваме с тази нагласа, по – добре да не се качвам в самолета.
Младите пилоти, които приема базата след завършване на ВВВУ да продължат своето обучение познават добре инструкторите. Изградена е добра взаимовръзка между тях. Това много улеснява работата. Инструкторите притежават богат летателен, инструкторски и психологически опит, което позволява младите летци – пилоти да израстват с всеки ден, по точно казано авиационно да възмъжават“, споделя командирът на 12-та авиобаза.
„Винаги съм се опитвал в работата си
да дам всичко от себе си
на авиацията. Сигурно не всичко съм успявал да постигна, защото винаги има какво още да се даде. През тези 35 години във ВВС никога не е имало момент на желание да се откажа от бойната авиация. Това е тръпка за мен и до днес си остава. Щастлив съм, че избрах този път минавайки през изтребителната авиация. Благодаря на Бог, че ми даде тази възможност и никога не съм съжалявал за това. Трудно е да вземеш решение и да кажеш край. Това важи особено за авиацията. Един летец с богат опит трудно взема решение да „кацне“ на земята. Имам внук Боян, на когото досега не съм давал никакви насоки за неговото развитие в бъдеще. В началото на годината сам сподели с мен, че иска да стане пилот – летец от ВВС. Не крия, че това ме радва, защото малко или много съм таил надежда да тръгне и той по моя път. Сега обаче, малко се позамислих. Ще се радвам, но честно казано, ще го мисля денонощно“, споделя полковник Банков.
Едно е да се занимаваш само с летателна дейност, друго е да ръководиш дадена структурна единица. Всеки командир, летец – пилот, едва ли намира удовлетворение от командирската дейност, защото пред него винаги стои въпросът: дали взех правилното решение, дали разпоредих правилните дейности? Трудна е командирската работа. Полковник Банков не е от хората, които премълчават неправдите, но му се е случвало да преглъща горчивата хапка. Казва го с болка, но няма как. Всичко е било в интерес на службата, в интерес на работата. В последните години не крие, че е приятно изненадан от желанието на младите летци – пилоти, които идват мотивирани и високо отговорни към професията и много добре се реализират, не само летателният състав, но и тези от инженерните специалности и с желание усвояват авиационната професия.
