Годината е 1949-та. Минало е известно време след края на Втората световна война, но раните, останали след нея, продължават да са отворени. В този глобален конфликт огромен брой хора са загубили живота си, а материалните щети и разрушенията са невиждани и нечувани.
За голяма част от обществата и държавите вече е ясно, че мирът и сигурността няма как от само себе си да се установят и трайно да се задържат в Европа и въобще в глобален план. Необходимо е да се изработят мерки и гаранции, които да не позволят появата и развитието на нов световен конфликт, с още повече жертви и разрушения.
С тази цел първоначално се ангажират 12 държави – Белгия, Франция, Люксембург, Португалия, Нидерландия, Великобритания, Дания, Исландия, Италия, Норвегия, САЩ и Канада. Това са страните, които основават Северноатлантическия алианс и поставят началото на колективната отбрана.
На 04 април 1949 г. във Вашингтон е подписан договорът, който дава началото на НАТО. Документът се състои от 14 члена, ключов сред които е чл. 5. Той гласи, че всяка една страна членка, ако бъде нападната, получава подкрепата на всички останали. За първи път в международното право е заложен принципът за колективния отговор срещу всеки потенциален агресор.
В момента в НАТО членуват 32 държави. Първото разширяване на организацията се случва още през 1952 г., когато Гърция и Турция стават нейни членове. Три години по-късно, през 1955 г., Западна Германия също се присъединява към военно-политическия блок.
Това е ключов момент от развитието на алианса. Той изразява възстановеното доверие към Германия след Втората световна война и нейното интегриране в изграждащия се поствоенен международен ред в Европа и света.
Разширяването на НАТО се превръща в перманентен процес. През 1982 г. Испания също става страна членка, с което може да се каже, че принципът на колективния отговор вече е обхванал цялостно западната част на Европа.
В договора за основаването на НАТО ясно са заложени географски граници и е въведено понятието – Северноатлантическа зона. Това ще рече, че организацията е отворена към Европа и точно там е пространството, в което тя може да се разширява и развива.
И това започва активно да се случва 10 години след падането на Желязната завеса. Чехия, Унгария и Полша влизат в НАТО през 1999 г. Само пет години по-късно се осъществява и най-голямото разширяване на алианса. През 2004 г. седем държави се присъединяват към организацията. За нас това е специален момент, защото една от тези страни е България, наред с Естония, Латвия, Литва, Румъния, Словакия и Словения. Това разширяване съвпада с 55-годишнината от основаването на алианса и бележи вече едно по-осезаемо присъствие на НАТО на Балканите.
По-нататъшното разрастване на организацията е изцяло в Балканския регион. Албания и Хърватия стават натовски държави през 2009 г. Това се случва и с Черна гора и Северна Македония съответно през 2017 и 2020 г.
Появата на нови страни членки обаче не спира дотук. След началото на пълномащабната руска война срещу Украйна пред февруари 2022 г., Европа се изправи пред сериозни предизвикателства що се отнася до отбраната и сигурността. Това кара две страни (Финландия и Швеция) да преразгледат позициите си за неутралитет, който следват от десетилетия. Така Финландия се включи в НАТО през 2023 г., само година по-късно това направи и Швеция.
С тези няколко разширявания НАТО вече присъства активно във всички региони на Европейския континент. На Балканите, например, има само три страни, които са извън НАТО – Сърбия, Босна и Херцеговина и Косово. Именно тук, в нашия регион, най-ярко личат ползите от членството в алианса.
През 90-те години Балканите бяха много нестабилни и рисковете пред сигурността изглеждаха непреодолими. Сега регионът е в съвършено различно състояние. Рисковете са много по-ограничени и малки и са по-скоро потенциални, отколкото реални. Дори и когато се появят определени напрежения, те бързо биват овладявани и затихват.
Алиансът има и още една ценна функция. Той примирява напрежения, исторически съществуващи между страни членки. Такъв пример е случаят с Турция и Гърция. Отношенията между тези държави са сложни и противоречиви, но сега те са далеч по-изгладени, защото и двете страни са част от организацията. Ако това не беше така, България щеше да има на границата си един непрекъснат потенциален проблем. И без съмнение част от енергията на страната ни щеше да е ориентирана към него.
