Онкотрансплантологията е една от най-динамично развиващите се области днес, казва проф. д-р Никола Владов-началник на Клиниката по чернодробно-панкреатична хирургия и трансплантология във ВМА
-Проф.Владов, ВМА има стари школи във военната медицина, опитът в чернодробната трансплантация създаде ли още една, по-млада школа, като вие тръгнахте по този път „от нулата“?
– Да, може да се каже. Започнахме през 2003 г., когато беше създадена Клиниката по чернодробно-панкреатична хирургия. Постепенно изградихме екип, преминахме специализации и четири години по-късно извършихме първата трансплантация. В началото натрупахме значителен опит в чернодробната и панкреатичната хирургия, който е изключително важен и за самите трансплантации. През 2006 г. специализирах един месец в болница „Кушен“ в Париж, където участвах в няколко трансплантации в екипа на проф. Оливие Собран. След завръщането си подготвихме наши протоколи за чернодробна трансплантация, изцяло базирани на френските. Около година по-късно — на 21 април 2007 г. — извършихме първата във ВМА трансплантация на черен дроб. Подготовката изискваше време и това се случи напълно естествено. Тя не беше само техническа — включваше и цялата логистика, както и координацията с гастроентерологията, анестезиологията и реанимацията. През тези години натрупахме сериозен опит в чернодробната и панкреатичната хирургия и именно върху него стъпихме в трансплантацията. Това естествено доведе до следващите ни стъпки в развитието на чернодробната трансплантация във ВМА.
-Всъщност, какви школи следвате?
-Изцяло следваме френската школа в чернодробната трансплантация, върху която изградихме нашата практика от самото начало. Гордеем се, че първата трансплантация извършихме напълно самостоятелно, без участието на чуждестранни колеги. След операцията се обадих на проф. Собран в болница „Кушен“, както и на нашия колега там – гастроентеролога проф. Боян Христофоров. Те бяха много щастливи от успеха ни. Това стана и повод да бъда поканен за член на Френската хирургична академия – заради френския опит, който успяхме да пренесем в България.
-Всъщност, трансплантирането ангажира и няколко други клиники на ВМА, то е колективна работа.
-Абсолютно! Трансплантацията не е дело на един човек или на една клиника, а на цялата болница – на цялата Военномедицинска академия. Самото техническо изпълнение на операцията е финалът на дълъг процес – от подбора на подходящи пациенти до следоперативното проследяване и грижа за трансплантираните, което е основен ангажимент на колегите гастроентеролози от клиниката на проф. Крум Кацаров. Той е двигателят на целия процес. Това изисква сериозен ресурс и включва много различни специалисти – гастроентеролози, анестезиолози, реаниматори и разбира се хирурзи. Те са най-видими за обществото, но това не е същественото – резултатът е плод на труда на много хора. При донорска ситуация цялата тази система се задейства. Трите основни екипа – гастроентеролози, анестезиолози и хирурзи, обсъждат решенията си заедно вече 19 години. За да има синхрон между всички в трите етапа – подготовка, самата трансплантация и следоперативното проследяване – е необходима постоянна и добре координирана колективна работа. В такива моменти оставяш егото настрана и се отдаваш изцяло на процеса, без да търсиш лична слава. Важното е екипът да работи в синхрон. Когато това е налице, има време за всеки детайл. Точно такъв синхрон постигнахме във ВМА и затова резултатите ни са добри. Затова и програмата продължава вече 19 години, без да сме отстъпили от нея. Вече има и смяна на поколенията в екипите ни.
-А как отглеждате кадрите за вече трите ви подготвени екипа?
-Банално звучи – с търпение, воля и много работа. В трансплантацията има много специфики, които изискват постоянна практика, за да се поддържат на нужното ниво. Важен е и ентусиазмът в екипите, който успяхме да съхраним през годините – заедно с високото качество. Това обаче изисква сериозен ресурс и добра логистика. Числеността на екипа като цяло се запазва, макар че хората се сменят. Днес от първоначалния екип са останали двама-трима души. Имам снимка от онова време – на нея сме аз, тогавашната главна сестра Ася Шопова и проф. Ивелин Такоров, който тогава беше млад лекар, а днес е началник на Първа коремна хирургия. В момента, заедно с проф. Васил Михайлов от моята клиника, извършват чернодробни трансплантации. След тях вървят други, по-млади момчета. Така, към днешна дата, ВМА разполага с три независими трансплантационни екипа, и можем да реагираме във всеки един момент. А приемствеността в сестринския състав се продължава от днешната старша сестра Румяна Костова.
-Какъв път изминахте с колегите си за това време?
– На практика изпълнихме целите и задачите, които си бяхме поставили. Най-важното е, че успяхме да поддържаме високо качество в работата си – именно това ни отличава от други болници. При нас и обемът на дейността е много голям. За тези 23 години клиниката има над 25 хиляди операции, включително около 120 трансплантации. Натрупаният опит от този обем ни дава възможност да извършваме трансплантациите на високо ниво, с добри резултати – на практика да даряваме живот. Последната голяма стъпка в развитието ни е въвеждането на роботизираната хирургия.
-От времето на създаване на клиниката ви как се разви трансплантацията в света?
-Чернодробната трансплантация се утвърди като основен метод за лечение в крайните стадии на чернодробните заболявания. Дълго време тя се прилагаше основно при пациенти с цироза вследствие на алкохолна злоупотреба или вирусни хепатити В и С. С развитието на хирургията, съвременната медицина и особено на онкологията, делът на вирусните заболявания постепенно намаля, а все по-важно място заема т.нар. онкотрансплантология. Тя се прилага при определени онкологични заболявания – например при чернодробни метастази от колоректален карцином и при холангиокарциномите. В този смисъл онкотрансплантологията е една от най-динамично развиващите се области днес. Хепатоцелуларният карцином беше първото онкологично заболяване на черния дроб, което стана обект на трансплантация. В известен смисъл и ние вече работим на нивото на европейските клиники. Разбира се, поради по-малкия обем трансплантации у нас не можем да се похвалим с толкова случаи, например при пациенти с метастази от колоректален карцином. Но имаме пациенти, трансплантирани след хепатоцелуларен карцином, които са в добро състояние. Развиваме се постепенно, съобразно ограничения брой донори, което е обективен и сериозен проблем. Клиниката се утвърди и като място за подготовка на кадри. За мен това е особено важно – да създаваме качествени хирурзи, които да продължат този път. Хирургията е специалност за млади хора – изисква физическа издръжливост, бързи реакции и готовност за тежък режим на работа. Тя е сложна и изтощителна, искат се лишения и в известен смисъл аскетичен начин на живот. В същото време е и неблагодарна професия – не винаги е достатъчно оценена от обществото. Има моменти на удовлетворение и признание, но човек не бива да им се поддава, „за да не си повярва”, както се казва. Хирургът трябва да остане здраво стъпил на земята, защото тази професия лесно може да те пречупи. Аз обаче имам професията, която съм искал да имам.
