Украинците отварят все по-големи коридори за атаки на техните дронове
Не е известно дали форсмажорните събития като войните допринасят повече за бързото обогатяване на разговорния език, отколкото рутинното ежедневие, но едва ли някой ще отрече че през последните четири години руско-украинският конфликт ни затрупа с всевъзможни фрази, думи, идиоми и пр. От тези които се появиха напоследък, на мен лично много ми допада неологизмът ПВО-цид, производен на абревиатурата ПВО („противовъздушна отбрана“) и на суфикса –цид (от лат. -cida — „убиец, унищожаване“), защото именно той ни казва на какво е подложена през последните месеци една от гордостите на „непобедимата“ руска армия. Точно така – на пълно изтребление. Приблизително от коледните празници насам основната дейност на набиращите мощ украински безпилотни войски е целенасоченото откриване и последвалото елиминиране на колкото се може повече елементи на противовъздушната отбрана на РФ.
И руската, и украинската ПВО са преки потомци на съветските въоръжени сили, но евентуалните им прилики свършват дотук. През изминалите четири години Киев получи такова голямо разнообразие от противовъздушни оръжия и системи, а и самите украинци приложиха значителен брой собствени разработки, че на практика заличиха всякакво сходство с агресора по отношение на защитата на собственото си въздушно пространство. Най-впечатляващото им постижение обаче си остава планирането –украинската ПВО е хем гъвкава, хем многослойна, и разчита на комбинирането според ситуацията на практически целия си арсенал. Той включва както изтребители F-16, така и ракети „Пейтриът“, но и зенитни танкове „Гепард“ и даже обикновени джипове, въоръжени с картечници, които бързо се придвижват от точка до точка.
Има, разбира се, и голямо разнообразие на ракетни установки от различни чужди производители, но като че ли най-впечатляващото оръжие от арсенала на украинците са дроновете-прехващачи собствено производство, които се оказаха хем евтино, хем ефективно средство за борба с руските дронове. Именно последното, плюс несъмненият украински опит, придобит в годините на непрестанна борба с агресора, накараха редица богати страни от Близкия Изток (Саудитска Арабия, Катар, ОАЕ) да се обърнат към Киев да им помогне в борбата с иранския въздушен терор. Зеленски реагира светкавично и сключи дългосрочни договори с въпросните арабски държави, които освен престиж гарантират и дългосрочни инвестиции в украинската военна промишленост, както и финансови постъпления от порядъка на 3 до 5 милиарда долара годишно.
Точно на обратния полюс е ситуацията в Русия. Заради санкциите, официалните канали за чужди военни технологии са прекъснати, а и не е известно от февруари 2022 г. насам руснаците да са използвали някакви нови системи в областта на ПВО. В това отношение те разчитат на старото съветско наследство, както и на някои по-късни руски разработки. Подобно на украинците, руснаците залагат на многослойна противовъздушна отбрана, но приликите май свършват тук. И основната разлика в това отношение е големината на териториите на двете противоборстващи страни. Парадоксално е, но най-голямото преимущество на Русия в случай на широкомащабна сухопътна война – нейната огромна територия, която заема приблизително една шеста от земната повърхност – е и нейният най-голям недостатък, когато става дума за защита на въздушното й пространство. Защото границата й е толкова дълга, а вариантите за избор на направление, откъдето може да долети нещо – толкова много, че това прави „заключването“ на небето над РФ практически невъзможно. Цялата военна промишленост на света не би била достатъчна да произведе толкова много ПВО системи, които хем да наситят държавната граница, хем да уплътнят отбраната по-дълбоко в нейна територия.
Както много други големи армии по света, и руската използва три основни категории ПВО системи:
стратегически (с голям обсег), със среден обсег и тактически (с малък обсег). Правилата, които трябва да запомним в случая, са прости: колкото по-далече стреля една система, толкова по-скъпа и по-обемна е тя, и сътветно е разположена на по-голямо отстояние от фронтовата линия.
Най-нашумяла е далекобойната С-400, която на практика не може да се използва сама, а като част от цял дивизион, включващ мобилен команден пункт, два радара и 8-12 пускови установки, всяка с по 4 ракети. Дивизионът струва умпомрачителните милиард долара, а за производството му е нужна поне година. Отделно от това ракетата струва 1-2 милиона бройката. Поразява цели до 400 км, и съответно може да се разположи на такова разстояние от фронта. Много добра е за борба със самолети и крилати ракети, но не може да сваля балистични ракети.
Руските ПВО-системи със среден обсег са по-автономни, обикновенно действат в групи (батареи от 4-6 машини) и поразяват цели до 120 км, т.е. могат да стоят далеч от фронта. Една батарея излиза докъм 50 милиона долара, а производството ѝ отнема около година. Всяка машина е заредена с по четири ракети за поне 300 хиляди долара бройката.
Най-модерни като концепция са тактическите ПВО-системи, сред които се откроява „Панцир“. Това де факто е брониран камион, който може да действа сам защото има и пункт за управление, и собствен радар, и малки ракети и даже две автоматични оръдия. Поразява (с ракетите) цели на 30 км, цената му е до 20 милиона, а годишно се произвеждат до 60 броя, като един „Панцир“ се завършва за 6-12 месеца. Разполага с 12 ракети, чиято минимална цена е 200 000 за брой. Неотдавна обаче бе разработена и мини ракета с ограничен обхват (5-7 км) с цена 50 хиляди за бройка, като „Панцирът“ може да бъде екипиран с 48 от тях. Логично е, че те са разработени за борба с дронове.
А сега няколко думи и за радарите. Като цяло те се делят на три основни групи: за ранно предупреждение (откриват цели на голямо разстояние), за ниско летящи цели (на височина 100-300 м) и за насочване на стрелба по цели. Първите са най-ценни, струват до 150 милиона долара, произвеждат се за между 18 и 36 месеца и годишно едва ли са готови повече от 10 броя. Вторите са доста по-евтини (20-40 милиона), произвеждат се за 6-12 месеца, до 50 броя годишно. Третите пак са скъпи (до 100 милиона), 12-24 месеца производствен срок, 15-30 броя годишно.
Защо бе необходима всичката тази „тежка“ статистика? Защото цялата руска ПВО продължава да се опира на остарялата концепция, че ще се бори със самолети и хеликоптери на НАТО, които трябва да бъдат поразявани от далеч и на значителна височина. Реалностите на сегашната война обаче изискват най-вече успешна борба с дронове на малки височини, а Русия очевидно не е готова за това.
Нужни са и голям брой системи с малък обхват като „Панцир“ и даже дронове-прехващачи, подобни на украинските, но за последните даже няма и намек, че предстои да бъдат разработени. А и да не забравяме икономическата ефективност – най-масово използваните украински далекобойни дронове (FP-1 и FP-2) струват $55 хиляди, съответно муницията, която ги сваля, не бива да е по-скъпа тях. Забележете, че украинците свалят един руски „Шахед“ (цена до $50 хиляди) с 1 до 3 дрона-прехващача с цена до $2 хиляди за брой.
Как украинските удари по ключови руски обекти напоследък станаха толкова успешни? Преди всичко украинците предприеха целенасочена кампания за унищожаване на радарите.
Това направи много от ПВО-системите „слепи“ и безпомощни, след което дойде и техният ред. В различните източници данните варират, но има консенсус, че през първото тримесечие на 2026 г. ръстът на поразени руски ПВО средства спрямо последното на миналата година е 240%. Иначе, по непълни данни по месеци данните изглеждат така: януари – 21, февруари – 25, март 39, до 14 април – 10. С други думи – 1-1.5 системи на ден. (Припомнете си производствените им стойности и срокове посочени по-горе, и си отговорете дали руснаците могат лесно да ги заместят). Това позволява на украинците да отворят цели коридори в руската противовъздушна отбрана, през които да изпращат „ята“ дронове към който обект си пожелаят. Мисля, че току-що ви подсказах как ще изглежда войната през следващите месеци.
