Иво Д. ИВАНОВ
Комитата от село Ели дере и бил заможен човек, но се включва в бунта.
Това е история за богати по дух и имане българи, хора на положение в обществото и на висотата на своето време. През Априлското въстание те се сражават храбро и изпълняват докрай дадените клетви. По стечение на обстоятелствата имената на много от тях остават на заден план в разказите за подвига на въстаниците от 1876 година, но те са нашите герои на които дължим признание за българската свобода.
Димитър или Мито Дамянов е бил предприемач от района на Родопската яка. Роден е в село Ели дере, наричано и Йеникьой – Ново село, днес е Ветрен дол. Мито е бил джелепин, развъждал е овце и е продавал животни и вълна. След като се замогва,
откупва събирането на данъци в региона
и според роднините му често доплащал дължимите към султана суми за своя сметка. Турците официално му връчват тапия – свидетелство за чорбаджия, защото минавал за доверен на властта българин. Когато започва строителството на Баронхиршовата железница, той се включва в предприятие за доставка на дървен материал и траверси за начинанието.
През август 1872 г. се среща с Васил Левски в Баткунския манастир “Св. Петър и Павел“. Там е основан частен революционен комитет в който освен игумена Еремия, влизат Кръстю Мацана и Лука Черногореца от Ели дере, Никола Ангелов и Тодор Атанасов от Баткун, Атанас Качака, Темелко Вешов и поп Стоил от Паталеница, Дамян Петров и Петър Гатов от Ямурчево. След обесването на Апостола на свободата, в памет на Левски Мито Дамянов подарява на селската църква “Успение Богородично“ портрет на Св. Василий Велики, който с гордост ни посочва един от правнуците на героя – 80-годишният Йордан Ангелов.
Комитетската дейност е възстановена при подготовката на Априлското въстание. След събранието на Оборище в Панагюрище е свикано съвещание, където се разработва подробен план за въстанието. Заради редакцията на чл. 35 от протокола на съвещанието се предполага че в изработването му участва и Мито Дамянов. Ето какво е записано в този член:
“…Чл.35. Как трябва да се развалят железниците между Белово и Катуница ?- Требва да се сасипат сичките мостове, тулумбите (резервоарите за вода с помпите) и ония локомотиви, които се намират в резерва на Сарамбейската станция. Захария (Захари Стоянов) се задължава да бди за испълнението на тая мярка“.
Родовото предание твърди, че след обяд на 20 април Дамянов е в Панагюрище, когато пристига Кървавото писмо от Копривщица. С вестта за началото на бунта препуска до Ели дере, но
след 50 километра конят умира от изнемога
и Мито със седлото на рамо продължава пеша. Ели дере е третото селище в Четвърти революционен окръг след Копривщица и Панагюрище, където е вдигнато въстанието.
“Захари Стоянов трябва да отговаря за военните действия в беловския укрепен пункт. Но той предпочита да остане с войводата Бенковски в Панагюрище и разчита тук да дойде отец Кирил Слепов, който е игумен на манастира „Свети Никола“. Отецът обаче остава в Калугеровския манастир, за да си пази манастира и да подтиква хората от тамошните села да въстават. И така този важен район около гара Сарамбей, неговата защита остава върху плещите на Мито Дамянов“, разказва директорът на Историческия музей в Белово Севдалина Попова.
Въпреки отсъствието на апостолите, последвалите събития са точно изпълнение на въстаническия план. На 23 април с. Сарамбей, днешния град Септември е нападнато и превзето. Гара Сарамбей е опожарена. Двата околни моста по железницата са взривени. Изведени от строя са локомотивите и водните помпи, прекъснат е телеграфа. Железопътната линия е демонтирана в продължение на километри. Четата на Дамянов от местни въстаници и 200 дървосекачи от Семчиново, водени от управителя им Йордан Ненов, е изтеглена в Родопите да затвори преминаването към Дорково и Батак. Дамянов предава на четата за по-голяма мобилност и свои лични над 100 коня. Цивилното българско население е изведено към сборния въстанически пункт в Голямо Белово.
Междувременно на 24 април сутринта една рота от 200 души редовен аскер и 15 конника под командването на офицера Рифат бей, предприема разузнаване при Варвара и Елидере. Те искали да открият бунтовниците и да проверят възможността за преминаване на войска към Батак. Четата на Мито Дамянов им устройва засада в местността “Св. Марина” на входа на дефилето на Чепинска река. Аскерът е разгромен и преследван на 4 километра до Сарамбей и Шуглевия мост.
На 28 април се води ново сражение в подстъпите на Родопите, където българите са се окопали и аскерът отстъпва към Белово. Даже
25 въстаници ескортират европейци от железницата,
като им искат разписка, че са стигнали живи и здрави в Сарамбей. В боевете Мито Дамянов е ранен в крака и временно се оттегля за лечение.
След като жестоко разгромява въстаническия лагер в Еледжик, Хасан паша, който е пристигнал от Ниш, е насочен към Родопите. Той има специална заповед да залови Мито Дамянов. Към 8 май, виждайки злощастния ход на въстанието, войводата разпуска четата, за да могат хората да се укрият в планината. Около Дамянов остават двайсетина доброволци. На 10 май те са нападнати от турски конен аскер. Успяват да се измъкнат от обкръжението, но Мито Дамянов е тежко ранен в главата. Заловен е Кръстю Мацана, който е изтезаван и пален жив, за да предаде къде се крие неговия приятел.
Хасан паша събира селяните в църквата на Елидере и заплашва, че ако Мито комитата не се предаде, ще избие цивилните и ще изгори селото. Известен от своята съпруга, Мито Дамянов се предава и на 11 май 1876 г. е обесен пред семейството си и хората от селото, разказва друг внук на комитата, Лъчезар Кръстев. Защо подвигът на четата от Родопите и Тракия, водена от Мито Дамянов, остава някак между редовете в историографията на Априлското въстание е дълга тема, която не е подходяща за честването на век и половина от събитията, родили свободата на България.
