Взрив изхвърля във въздуха 1000-тонния капак на реактора.
Преди 40 години светът е разтърсен от страховито събитие, което ще остане в историята с това, че изведнъж застрашава живота на милиони хора без те самите да го знаят. Става въпрос за аварията в съветската атомна електроцентрала в Чернобил (в днешна Украйна). Освен, че причинява здравословни проблеми на голям брой хора, събитието има и дългосрочни политически последици, защото ускорява краха на комунистическото управление в СССР и неговите сателити.
Всичко започва в ранните часове на 26 април 1986 г., по-точно в 01:23 часа, когато нощната смяна провежда предварително планиран експеримент за изпитване на инерцията на турбогенератора при спиране на захранването. Този тест се налага защото от няколко години реакторите РБМК-1000, каквито се използват не само в Чернобил, но и в други съветски ядрени електроцентрали, създават проблеми и се търсят начини за подобряване на тяхната безопасност.
Тестът започва с рутинно изключване на захранването на турбината. Целта е да се включват резервните дизелови генератори, но се получава забавяне от около 45 секунди, което създава условия за прегряване на реактора. Много важно е да се установи доколко ефективно инерцията на спиращата турбина може да задвижва водните помпи, преди да започнат да се включват резервните дизелови генератори. И именно в този момент
ситуацията излиза извън контрол
и започва прегряване. (Впоследствие се оказва, че реакторът има конструктивен дефект и при ниска мощност става нестабилен.) Началник-смяната Акимов мигновенно взима решение да включи аварийната система А3-5 за понижаване на мощността, която би трябвало да вкара обратно всички регулиращи пръти в активната зона и така реакцията да спре напълно. За зла беда, обаче, при влизането си в активната зона графитните върхове на контролните пръти ускоряват реакцията, вместо да я спрат (т.нар. „ефект на положителния скрам“). За някакви си девет секунди проектната мощност е надхвърлена 120 пъти, температурата се вдига до няколко хиляди градуса и настъпва взрив, който изхвърля във въздуха като тапа тежащият над 1000 тона капак на реактора. Лумва пожар. Чернобилската катастрофа вече е факт.
Отговорните институции веднага се заемат с гасенето на огъня. Първите пожарни пристигат на петата минуата и се вклчюват в борбата с бедствието. Общо 69 на брой, военнизираните огнеборци се опитват да овладеят пламъците без никакви защитни облекла, защото през първите два часа въобще не е постъпвала информация за повишен радиационен фон. Подложени на изключително силно облъчване, скоро след това те излизат от строя. Въпреки оказаната им медицинска помощ, 28 от тях умират през следващите седмици и месеци. Останалите доживяват средна възраст, но здарвето им е силно разклатено от всевъзможни трайни увреждания. Има и двама загинали служители в момента на взрива, но смъртта тепърва ще взима своя невидим данък през идните години.
Към сутринта на следващия ден, 27 април, пожарът вече е угасен. Малко по-късно през деня идват и хеликоптери, които започват да изсипват боросдържащи смеси върху тлеещия аварирал енергоблок. Пикът на мащабната въздушна операция обаче тепърва предстои. До края на април и в първите дни на май в нея се включват около 80 до 100 хеликоптера (основно Ми-8, Ми-24 и тежките Ми-26). Средно пилотите провеждат по 20-30 полета на ден, прелитайки на височина около 200 метра, за да изсипват торбите с бор, пясък, глина и олово върху все още тлеещия реактор. Акцията, ръководена от командващия ВВС на Киевския военнен окръг генерал-майор Антошкин, продължава и през следващите месеци като общо над огнището са изсипани около 5000 тона различни смеси. След всеки полет хеликоптерите са обливани с дезактивиращи разтвори, но в крайна сметка те поемат толкова много радиация, че буквално „светят“ и след края на операцията са бракувани. Не минава и без директни жертви – на 2 октомври 1986 г. един Ми-8 закача въже на строителен кран и се разбива, а четиричленният му екипаж загива. За гигантския Ми-26 пък аварията се оказва неговия „боен“ тест, защото той е единственият, способен да вдига огромните филтриращи системи и тежки товари над реактора.
Общо около
600 пилоти преминават през ада на операцията
В крайна сметка тяхната саможертва се оказва решаваща за по-нататъшното разпространение на радиоактивния дим, защото те буквално успяват да запечатат дупката в реактора.
Саможертвата на огнеборци и пилоти обаче далеч не единствената проява на смелост през онези критични дни. На 1 май 1986 г. трима специалисти – Ананенко, Баранов и Беспалов – предотвратяват още по-голяма катастрофа, като влизат с хидрокостюми в барботажния басейн под реактора и в условията на пълен мрак отварят ръчно крановете. Т. нар. басейн реално е огромен резервоар с вода, проектиран да поема парата при нормална работа. Ако това не е било направено е имало реална опасност стопеното гориво (с температура над 2000°C) да прогори бетона и паднало в басейна с вода, да предзвика мигновено изпарение в колосални мащаби. Това пък би довело до гигантски парен взрив, който е можел да унищожи останалите три реактора и да изхвърли такова количество радиация, което да направи голяма част от Европа необитаема за векове.
Но да се върнем към зловещия 27 април 1986 г. Тогава постепенно са изключени трите други енергоблока, а в ранния следобед започва евакуацията на намиращия се наблизо град Припят. Само за около час са изведени до 49 000 души. Казано им е, че тяхното отсъствие ще трае само три дни, но в действителност те никога повече няма да се върнат по домовете си, а Припят завинаги ще остане град-призрак. Впоследствие е обявена и 30-километрова санитарна зона около електроцентралната, от която са евакуирани поне 67 000 души, с което общият брой на преселниците се доближава до 120 000, а накрая достига 350 000.
Излишно е да се напомня, че всички тези мерки са безкрайно закъснели – когато извозването започва, цялото население на града и околностите му вече е било подложено в продължение на повече от 36 часа на
смъртоносно облъчване, което на места е стотици хиляди пъти над нормата
При това говорим за събота и неделя, и приятно слънчево време, когато мнозина са се разхождали, спортували, плажували и даже е имало няколко сватби. Комунистическата държава е можела да ограничи донякъде пораженията като раздаде на хората таблетки с калиев йодид, от който е имала достатъчни запаси, но вместо това се е ограничава само с измиване на улиците.
Припят далеч не е единственото място, където истината и животът са жертвани в името на стабилността на комунистическото управление. Първоначално мълчание запазват и в другите републики на СССР, както и в подчинените на Москва държави от т.нар. Източен блок. Единствено в Полша, където вече се усеща полъхът на промяната, има адекватна реакция – още на 29 април започва раздаването на йодни препарати на милиони деца, което впоследствие спасява хиляди от рак на щитовидната жлеза. Но това е по-скоро изключение. Стига се даже до цинични актове, като провеждане на първомайска манифестация в Киев, само на 80 км от аварията. Хиляди деца маршируват жизнарадностно докато
отгоре им се сипе радиоактивен прах
докаран от вятъра. От трибуната им маха Владимир Шчербицки (лидер на Украинската компартия), който е принуден от Горбачов да заведе там внуците си, за да покаже, че „няма опасност“. Пъровмайска манифестация има и в София, където традицонно се следва съветския модел, в този случай на позорно мълчание. Тя се провежда под дъжда, който буквално „изцежда“ радиоактивните облаци върху множеството преминаващо покрай Мавзолея. За партийния елит обаче са положени специални грижи, като им е осигурена чиста храна и вода.
Единствено ръководството на Българската армия въвежда множество реални хигиенни мерки в поделенията, поради което войниците при последващи измервания се оказват в пъти по-слабо облъчени от цивилното население.
Както всяка разтърстваща драма, и чернобилската има своят финален акт, даже два. Първият е самоотвержената работа на над 600 000 „ликвидатори“ – военни, запасняци и цивилни – по овладяването на последствията от аварията. Тя продължава от края на 1986 до 1990 г. Вторият е краят на централата – през 2000 г. тя е изключена окончателно, а през 2006 г. дефектиралият реактор е запечатан в бетонен саркофаг.
