Или петте истини, на които се крепи свободата ни.
Списание „Култура”, 4-ти брой, е посветен на темата „150 години Априлското въстание”. Мащабният разказ за това време започва със статията на главния редактор Тони Николов. Той напомня за „Етюди върху „Записките” на Захарий Стоянов” на Стоян Заимов(1895 г.), в които се напомня за интересната историографска схема за „5-те истини, на които се крепи българската свобода” със своя исторически или политически фактор. Първата е Българският таен революционен комитет(Левски), както и делото на по-сетнешните апостоли, събрани в Гюргево. Втората – Априлското въстание(1876), третата – клането и ужасът след него. Четвъртата е Цариградската конференция, на която се прави опит да се даде автономия на българите(23 дек.1876-20 ян.1877). Петата е Руско-турската война(1877-1878) след неуспеха на конференцията. „Ако Левски бе организационният гений на борбата за свобода, а Ботев поетическият, то Априлското въстание намери своя майстор в лицето на Георги Бенковски, „роден революционер”, както пише Иван Хаджийски в „Психология на Априлското въстание”. Кървавият погром е неизбежен, но и отзвукът по света е огромен. Следват репортажите на американския журналист Макгахан в „Дейли Нюз” и на френския дописник Иван дьо Вестин във „Фигаро”, на речта на писателя Виктор Юго във френския Сенат и на пламенните слова на Уилям Гладстон, събрани в книгата му „Българските ужаси и Източният въпрос”. Както и на Робърт Мор с пътеписа „Под Балкана. Бележки за едно посещение в Пловдивска област през 1876 г.”. Всички те обръщат общественото мнение на Запад към страданията на българите.
В интервю с историка д-р Александър Стоянов се разказва за въстанието в общобалканския и в европейския контекст в онази все още романтична епоха. Следва интервю и с проф. Жан-Марк Овас за „българската реч” на Виктор Юго пред горната камара на френския парламента на 29 авг. 1876 г. Публикувана е и самата реч, както и откъс от покъртителния репортаж на Макгахан „Батак – долината на смъртта и хората без сълзи” в „Дейли Нюз”. На английски и български четем и Сонет за избиването на християните в България на 20-годишния тогава британски писател и поет Оскар Уайлд през 1876 г.:
…И ако си възкръснал Ти от гроба,
Човешки Сине, слез тук с мощ безмерна,
Преди да те измести Мохамед!
В Народния театър – балканска история на един дъх
За постановката на Народния театър „Малката Англия” тепърва ще се пише и говори. Защото и романът на гръцката писателка Йоанна Каристиани, и спектакълът на режисьора Диана Добрева спират дъха на хората в салона. С невъзможната и обречена любов на героите от остров Андрос, наречен Малката Англия, пиесата е като древногръцка драма или шекспирова трагедия. От сцената се лее „Хубавата гъркиня” в ритъма на сиртаки, чуват се въздишките на жените, като древногръцки хор, обречени да чакат мъжете си да слязат от корабите. И докато мъжете им въртят своите паралелни любови на другия бряг на океана. Постановката е чувствената, запазена марка на Диана Добрева още от „Дон Жуан”. Романът „Малката Англия” е отпечатал атмосферата си върху сцената – чрез режисурата, музиката и сценографията, чрез драматизацията на Александър Секулов и поетичния език на романа. И чрез актьорите, които живеят тази драма от времето между Първата и Втората световна война.
Историята е разказана на един дъх и се изиграва на един дъх. Героинята на Александра Свиленова е разтърсваща, изпепелена заради отнетата любов. Не се жени за човека, когото обичаш, казва майката(Жана Рашева) и й намира състоятелен мъж. Любовта се сблъсква с обществените порядки. Ани Пападопулу като Симонета от кабаре „Червен паяк” е във вихъра си. Константин Еленков, Кремена Славчева, Боряна Маноилова, Анета Иванова, Ирина Митева, Димитър Николов и целият екип се раздава на сцената.
Но специално за вестник „Българска армия” преводачът на „Малката Англия”– проф.д.н. Емануел Мутафов, зам.председател на БАН, разказа още:
Когато гръцката писателка Йоанна Каристиани дойде в София за премиерата на книгата си „Малката Англия”, поканена от фондация „Балканика”, ми каза, че се учудва, че съм й се обаждал за консултация само 2 пъти за 6-те месеца на превод, докато немският й преводач го правил няколко месеца почти всяка вечер. И досега този превод у нас е единствен. Други нейни романи са превеждани на български, но това е най-популярната й книга. Каристиани казва, че не е феминистка, но че откакто се помни, написаните й истории са през женския поглед. Когато започнах да превеждам, се оказа изключително сложен текст.
Романът с накъсаната му реч не се чете лесно и „между другото”. Написана в стила на магическия реализъм, историята е стара като света, много гръцка и балканска. Аз съдействах на драматурга Александър Секулов за връзка с авторката за получаване на авторските права за бъдещия спектакъл на Диана Добрева.
Романът е изпълнен с думи, характерни за остров Андрос, където гръцките моряци се опитват да пренесат модели от живота в Европа, който обожават и донякъде театрално подражават на английските нрави, макар дълбоко в себе си да си остават балканци. Много сюжети са свързани с християнството, с фолклора, които обяснявах в превода под линия. През тази лична сърцераздирателна история се вижда цяла Гърция. Първата част от пиесата е за времето между двете световни войни, когато на Балканите има подем и замогване на хората. Но върху този живот се стоварва войната и нищо вече не е същото.
От времето, което прекарахме в София, видях Каристиани като открит човек, с мнение по всички обществени въпроси, като от мен искаше да й разказвам истории, както и да види пазара и гробището. Отидохме до „Орландовци” и до Женския пазар, беше есен и сергиите-пълни с чушки. И тя заключи, че България е страната на чушката. Така задължително в някой град търси пазара, за да усети как живеят хората, и гробището, за да види как те почитат мъртвите си. Тя си остава от класиците на съвременната гръцка литература.
Жорж Папазов – българската следа в европейския авангард
Изложбата „Жорж Папазов и Стокхолм” (в Съюза на художниците на ул.”Шипка”6) представя по-малко позната, но много важна в биографията на един от първите български творци с международно признание страница. Това са неговите дългогодишни връзки с шведската художествена сцена през 20-те до 50-те години на ХХ в. Когато през 1924 г. се установява в Париж, сред професионалните му контакти са тези с шведския колекционер и филантроп Ролф де Маре, създател на Шведския балет, и с известния художник Нилс Дардел.
Благодарение на тях той осъществява няколко самостоятелни изложби в Стокхолм. Днес Музеят за модерно изкуство в града съхранява 36 картини на художника (1894-Ямбол – 1972-Ванс, Франция), тръгнал след участието си в Балканската война (1912) от България и стигнал до върховете на европейския модернизъм. Повод за сегашната изложба с куратор Мария Василева е творбата „Сюрреалистична композиция”, която през миналата година се появява в аукцион в Упсала – Швеция. Картината е принадлежала на Нилс Дардел, близкият приятел и съмишленик на Папазов, но стига до внука му Хенри Унгер, също художник. Днес тя е част от колекцията на Георги Василев, а изложбата включва и картини на Хенри Унгер.
