От 1880 г. това е ден на кавалерите на военния орден «За храброст»
Подп. гл. ас. д-р Калин РАНЧЕВ,
Военна академия „Г. С. Раковски”
В българската иконография като военни светци са представени Георги Победоносец, Димитър Солунски, Николай Чудотворец, Теодор Стратилат, Мина Египетски, Нестор, Прокопий и др. Но най-достойният сред небесното войнство е Свети Великомъченик Победоносец и Чудотворец Георги. Неговото безпределно мъжество става символ на храбростта и доблестта. Подвигът му е издигнат в култ, а самият той е канонизиран за светец. От тогава великомъченикът Св. Георги е признат за съвършен пример за храброст. Изборът на деня на Св. Георги Победоносец за Ден на храбрите не е случаен. Той символизира победата на доброто над злото, на християнството над езичеството.
В първите години след Освобождението на България монархът и висшето военно ръководство обръщат особено внимание на
мотивацията на офицерите и войниците
Необходимостта от отдаване на признателност към всички, извършили подвизи на бойното поле е причината да се учреди едно чисто военно отличие – военен орден „За храброст“, с което да се отдаде дължимото към всички, които са проявили героизъм и саможертва през Руско-турската война от 1877-1878 г. Наред с учредяването на ордена, възниква и необходимостта да бъде определен ден, в който той да бъде честван и да се отдава почит на кавалерите на ордена. С Указ №1 от 1 януари 1880 г. е учреден военният орден „За храброст“, по подобие на руския орден „Свети Георги“. С указ от 9 януари 1880 г. княз Александър I Батенберг посочва за Ден на храбростта 17 април – Денят на възшествието му на българския престол и рожденият ден на император Александър II, заедно с 23 април – денят за честване на Св. Георги, покровител на храбрите. С този юридически акт Денят на храбростта влиза в празничната система на българската войска. По обясними причини отбелязването на Деня на храбростта е ставало на 17 април, а втората дата – 23 април, е била второстепенна – на нея се е обръщало внимание на носителите на ордена „За храброст“.
В отбелязването на Деня на храбростта на 17 април масово присъстват обикновени граждани, военни части от гарнизона, представители на духовенството, дипломатически агенти, учители заедно с учениците си и членове на родолюбиви младежки организации. Провеждат се задължителните за случая църковни служения. Връчва се орденът „За храброст“ на военнослужещите, извършили подвизи на бойното поле. Честванията продължават с тържествен парад на представителните части, участващи в празника. Получават се поздравителни телеграми до монарха и висшия военен състав. Кулминацията на честванията е тържествената вечеря за настоящите командири и държавници и много салюти и фойерверки, придаващи допълнителен блясък на тържеството.
Проведените по този сценарий мероприятия стават основа за следващите чествания на Деня на храбростта, превръщайки се в традиция. Отбелязването на 23 април се е ограничавало в отслужване на тържествена литургия, народни веселби, почит към героите кавалери на ордена „За храброст“ и награждаване на проявилите героизъм в отминалата Руско-турска война, което показва, че датата 23 април е предимно техен празник.
През 1885 г. в българската история се случват две важни събития ‒ Съединението на Източна Румелия с Княжество България и последвалата Сръбско-българска война за защита на Съединението. Те не само предопределят хода на историята, но и цялостно
променят облика на празнично-обредната система на държавата и войската
Тези събития довеждат до детронирането и абдикацията на княз Александър I Батенберг. В периода на безцарствието, от абдикацията на княза през август 1886 г. до избора на новия княз Фердинанд I през юли 1887 г. Празникът на храбростта продължава да се чества макар и без главнокомандващ.
След абдикирането на Княз Александър І Батенберг определената дата, на която се почита храбростта на войните, е променена. С възкачването на българския престол на новия монарх княз Фердинанд I се поставя началото на нов период в празнично-обредната система на държавата и войската. С две поредни заповеди на военния министър – едната под № 29 от 19 януари 1888 г., и другата – под № 45 от 22 януари същата година, се обявяват официалните празници в Княжеството и дните, в които се провеждат парадите на войската. 17 април въобще не се споменава, докато датата 23 април е определена за официален празник. Това е денят на Св. Георги Победоносец.
През 1888 г. тогавашният военен министър полковник Сава Муткуров отменя празничния военен календар на Пьотър Паренсов и утвърждава новото разписание на дните за молебени, панихиди и паради. В него за първи път се въвежда общ боен празник на българската армия, свързан със Сръбско-българската война, но разделен между два поредни дни ‒ 7 ноември – Ден на падналите войници, когато се отслужват молебени и панихиди, и 8 ноември – Ден на Българската победа при Сливница, когато се провеждат военни паради.
Решаваща стъпка към установяването на единен боен празник на българската армия е направена през 1898 г. от военния министър полковник Никола Иванов. С негова заповед двете дати от общия боен празник на Българската армия се сливат в една ‒ 15 ноември, последният победен ден на Сръбско-българската война. Празникът получава името Празник на победите.
През 1916 г. поради преминаването от Юлианския към Грегориански календар, т.е. – от стар към нов стил, всички дати на празниците правят преход от 13 дни за събития от XX век и 12 дни за такива от XIX век. По този начин Празникът на победите се отбелязва на 27 ноември.
Годините на войните за национално обединение отреждат специална роля на българската войска в нейната националнообединителна мисия. Ако както славно беше започнала, така и триумфално бе завършила Първата световна война, Българската армия щеше да има друга дата за честване на своя празник. Но в крайна сметка, вместо с триумф, на 29 септември 1918 г. войната завършва с национален погром.
България е наказана жестоко от Великите сили, на 27 ноември 1919 г., точно в деня, когато българската войска и целият български народ отбелязват Празника на победите, е подписан Ньойският договор. Така от българският национален календар завинаги изчезва Празникът на победите, чието отбелязване се обезсмисля.
Съществена промяна в празнично-обредната система на армията настъпва след 1925 г. Държавното и военното ръководство
обединява в едно минало и настояще,
избирайки 6 май да е събирателен празник на цялата войска, съчетаващ в себе си както Деня на победите, така и Деня на храбростта.
Новите правила за отбелязването на Общия боен празник на войската влизат в сила през 1926 г. През следващите години празнуването на 6 май се превръща в традиция, като самото честване става все по-тържествено и въздействащо.
На 8 срещу 9 септември 1944 г. е извършена неконституционна смяна на властта. Като следствие от този акт се налага комунистически режим, който променя и ценностната система в българското общество.
Деня на храбростта през 1945 г. е отбелязан в бойни условия
в град Надканиджа, Унгария.
След 1946 г. традицията в честването на празника на Българската армия е прекъсната. Първоначално е определена датата 9 септември, а след 1953 г. – 23 септември, която остава до демократичните промени у нас през 1989 г. С промяната на датата се променя и ритуалът на честване. Загубва се всенародният характер на празника. Пренебрегнати са и кавалерите на ордена „За храброст“.
В най-ново време Великото народно събрание определя за празник на войската 23 август – денят на решителните боеве при Шипка. Две години – 1991 и 1992, българските воини честват този паметен ден като свой празник. През 1993 г. с постановление на МС № 15 от 27 януари 6 май отново заема полагащото му се място в празничния календар на армията като Ден на храбростта и празник на Българската армия.
