Носенето на отговорност те формира като личност, заявява заместник-началникът на Военната болница в Пловдив
Полковник д-р Мария Георгиева е родена в Пловдив. Завършва медицина в Пловдивския университет през 1996 г. Придобива три специалности – обща медицина, военна токсикология и авиационна медицина. Преминала е редица курсове, сред които „Здравен мениджмънт за ръководители на лечебни заведения“, както и множество други квалификации. Работила е в Центъра за спешна медицинска помощ в Пловдив.
От юли 2006 г. е военнослужещ. Била е началник на медицинския пункт на 2-ри противотанков дивизион и лекар в медицинския пункт на 68-ма бригада „Специални сили“ (сега СКСО). По-късно заема различни длъжности във ВМА – лекар-борден в отделение „Авиомедицинска евакуация“, началник на сектор „Авиомедицинска евакуация“ и началник на Центъра по авиационна, морска физиология и евакуация.
Участвала е в мисии в Ирак (2008 г.), Афганистан (2011, 2017 и 2019 г.) и Босна и Херцеговина (2015 г.).
От 1 август 2024 г. полковник д-р Мария Георгиева е заместник-началник на Многопрофилната болница за активно лечение – Пловдив към ВМА – София.
– Госпожо полковник Георгиева, защо се насочихте към медицината след завършването на средното си образование?
– Изборът да следвам медицина беше личен – воден от желанието и вътрешното усещане да се грижа за хората и да им помагам. Това беше основният ми мотив и реално не съм обмисляла друга алтернатива. Кандидатствах и бях приета в Медицинския университет в Пловдив. Винаги ме е привличала спешната медицина – онзи момент, в който виждаш бързия резултат и ефекта от това, че си помогнал на някого.
– Как решихте да заминете на първата си мисия зад граница като лекар?
– Когато станах военнослужещ през 2006 г., започнах работа в медицинския пункт на дивизион, а след това и в медицинския пункт на Специалните сили. От колеги научих за възможността за участие в мисия зад граница – това ме привлече и силно ме впечатли, особено възможността да работя в международна среда и в екип от различни държави. По време на курс за следдипломна квалификация във ВМА – София, подадох документи, бях одобрена и през 2008 г. заминах на първата си мисия като началник на медицински пункт в състава на 5-ия военен контингент за охрана на Центъра за временно задържане и закрила в лагер „Ашраф“ в Ирак. Тогава наистина не знаех какво ме очаква през тези шест месеца. Попаднах на много добър колектив и силен контингент. Бях приета като лекар от всички – офицери, сержанти и войници. Работата беше интензивна. Мисията беше с висок риск – при всяка атака опасността е реална, работи се под напрежение и се налага да вземаш бързи решения като лекар, който отговаря за цялата рота. А ротите бяха между 200 и 300 военнослужещи, за чието физическо и психическо здраве носех отговорност. Тези шест месеца в Ирак имаха своите особености – най-вече усещането за изолация. Намираш се в чужда държава, в зона на военни действия, далеч от семейството, приятелите и обичайната си среда, на напълно непозната територия.
– По-различно ли бе участието ви във втората мисия?
– Втората ми мисия беше в Кабул, Афганистан, през 2011 г., с 20-ия ни контингент в рамките на операцията на Международните сили за поддържане на сигурността (ISAF). Ротата беше голяма, а по стечение на обстоятелствата, колегата, с когото трябваше да работим, не успя да замине с нас и се присъедини по-късно. Така в продължение на три месеца бях единственият лекар на ротата. На разположение си денонощно, но винаги сме имали добра координация с българските медици от Роля 3 – Кая. При случаи, изискващи по-специализирани изследвания – скенер, рентген, лабораторна диагностика – поддържахме постоянна връзка и получавахме навременна и адекватна помощ. Основната задача на лекаря в мисия е да опазва здравето на военнослужещите. Те са млади и физически здрави хора, но в подобна среда могат да възникнат различни инциденти. Благодарна съм, че през годините не съм имала пострадали български военнослужещи при взривни атаки или атентати, въпреки че такива ситуации е имало. Въпреки това, във всички мисии се случват трудови злополуки или се отключват заболявания. Тогава отговорността на лекаря е да прецени дали военнослужещият може да остане и да продължи да изпълнява задълженията си, или трябва да бъде евакуиран в България. На първо място стои здравето на човека, но трябва да се оцени и дали той може да бъде пренасочен към друга дейност, или е необходима евакуация.
– С какво се отличаваше от предишните ви мисии тази в Босна и Херцеговина?
– В Босна и Херцеговина бях през 2015 г., където заемах длъжността медицински съветник в щаба на операцията на Европейския съюз „Алтеа“. Работата беше изключително интензивна и интересна, но и с много висока степен на трудност и отговорност. Задачата на медицинския съветник е да подпомага всички медицински дейности в района на операцията – от изготвяне на стандартни оперативни процедури, през участие в ежедневни дейности, включително при справяне с наводнения, до координация на авиомедицинската евакуация. Част от отговорностите включваха стандартизация и оценка на нивото на компетентност на болниците в района.
– Колко станаха участията ви в мисии зад граница?
– През 2017 г. и 2019 г. бях в Кандахар, Афганистан, като началник на медицински пункт в състава на контингент в мисията на НАТО „Решителна подкрепа“ за подготовка, съветване и подпомагане. Работила съм с роти от различни формирования на Българската армия – от Шумен, Плевен, Казанлък, Благоевград, Враца. Общо съм участвала в пет мисии като лекар – по една в Ирак и Босна и Херцеговина и три в Афганистан – една в Кабул и две в Кандахар.
– Коя от тези мисии ще остане най-вече в спомените ви?
– Помня ги всичките. Първата със сигурност е най-ярка, защото нямах реална представа какво ме очаква, независимо от предварителната подготовка. Истинската картина се разбира едва на място. Но всяка мисия е оставила следа – помня всеки пациент, всяка ситуация, всяка ракетна атака. Наред с трудните моменти си спомням и как отбелязвахме празниците – Трети март, Великден, Гергьовден – и колко сплотени се чувствахме. От всяка мисия остават и приятелства, които поддържам и до днес.
– Как усещахте дните при тези шестмесечни мисии? Бързо или бавно минаваше времето?
– Пет мисии по шест месеца правят общо три години. Никога не съм брояла дните. Знаех, че ако замина, например през януари, в началото на юли ще се върна в България. В този период бях изцяло фокусирана върху работата си и се стараех да я върша по най-добрия начин.
– Какви изводи може да си направите от всички тези участия в мисии зад граница?
– Смятам, че мисиите оказват положително влияние върху всеки, който е участвал в тях – работата в международна среда, при стрес и риск, изгражда ценни качества. Човек се научава да изпълнява задачи под напрежение, да носи отговорност и да взема бързи и важни решения. Мисиите каляват характера – освен физическото натоварване има и сериозно психоемоционално напрежение. Има моменти на изолация, далеч от обичайната среда и от семейството. Работи се под постоянен стрес, което допринася за изграждането на устойчивост и вътрешна сила. Носенето на отговорност оформя личността. Според мен всяка мисия се отразява положително върху личностните качества и ценностната система на човека.
– Как се отразиха тези отсъствия на личния ви живот?
– Семейството ми прие моите решенията – в крайна сметка съм офицер и трябва да изпълнявам задълженията си. Децата ми тогава бяха подрастващи и според мен това им помогна да изградят по-голяма отговорност и зрялост. Понякога, когато животът те постави в по-трудна ситуация, човек израства по-бързо. Мисиите те карат да се замислиш и да преосмислиш кое наистина е важно – да си жив и здрав, да работиш, хората около теб да са добре. Ежедневните дребни недоволства остават на заден план. Ценностната система се променя и се изчиства. Когато си бил откъснат от обичайната среда и си видял трудности, страдание и болка, започваш истински да цениш това, което имаш.
– Мислили ли сте да обобщите всички тези преживявания в книга, да споделите в нея своя богат опит?
– На този етап не съм обмисляла книга като вариант, тъй като имам достатъчно други ангажименти. Но винаги, когато има подходящ повод, съм готова да дам пример, да разкажа и да споделя опита си – а той наистина е значителен. Като лекар човек изпитва удовлетворение, когато усеща признанието на колегите си – както от болницата, така и от специалисти от други държави – когато ценят мнението, знанията и уменията му. А най-важното е, че хората, с които съм заминала, са се върнали живи и здрави в България.
Като борден лекар участва 15 години и в реални авиомедицински евакуации
„По време на мисията ми в Ирак при инцидент пострада наш военнослужещ. Тогава за първи път видях реална медицинска евакуация, извършена от испански екип, който дойде с хеликоптер, за да го транспортира. След това проследих състоянието му – беше ми изключително интересно“, споделя полковник д-р Мария Георгиева.
Именно тогава се насочва към авиомедицинската евакуация. Когато в България се създава такова звено, тя се присъединява към него. В продължение на близо 15 години работи като борден лекар, участвайки в множество мисии – с хеликоптери в 24-та авиобаза, със самолет „Спартан“ във Враждебна и с хеликоптер „Пантер“ в Морската авиобаза „Чайка“.
„Една част от дейността ни е ежегодната подготовка – провеждат се тренировъчни полети, както с хеликоптер, така и със самолет. Втората ни основна задача е участието в международни учения. А третата – и най-важната – е реалната авиомедицинска евакуация: както спешни, така и планирани мисии за транспортиране на пострадали – военнослужещи и цивилни“, обяснява тя.
Особено натоварен е бил периодът по време на пандемията от COVID-19. Тогава са извършени множество авиомедицински евакуации на български граждани от чужбина, за да бъдат транспортирани и лекувани в страната.
