Медицинските сестри и братя са сърцето и душата на всяка болница
Международният ден на сестринството е 12 май. Вече традиционно празникът се отбелязва с молебен за здравния служител в храм-паметника „Св. Александър Невски” и в останалите храмове в страната, където има военни болници по инициатива на Военномедицинската академия (ВМА). Медицинските сестри и братя са сърцето и душата на всяка болница, работят с отдаденост и всеотдайност, защото за тях това не е просто професия, а призвание, каза началникът на ВМА генерал-майор проф. д-р Венцислав Мутафчийски. Затова представяме три от лицата в екипа на ВМА на тази професия с мисия.
Старшина Детелина Младенова е първата акушерка, старша медицинска сестра във ВМА, която е военнослужещ. А в бъдеще и всички старши медицински сестри ще бъдат под пагон, защото отговорността на поста подхожда и на пагона, казва главната сестра на ВМА Валентина Цекова.
Старшина Детелина Младенова, старша сестра акушерка:
В професията ни не се отстъпва от човечността. В екипа на Клиниката по обща гинекология и онкогинекология на ВМА от юни идвам след 25-годишен военен опит. Служила съм във военно формирование в Асеновград към МБАЛ – ВМА в Пловдив с последна длъжност там – медицинска сестра. В моята професия от опит ще кажа, че има неща, от които не може да се отстъпва. И на първо място – това е човечността. Защото си съпричастен с мъката и страданието на човека, който е пациент. Затова и медицината, и военната професия имат доста общи допирни точки. Защото при извънредни ситуации, пожари, природни бедствия винаги сме на предна линия. Така е и със сестринството, защото сме винаги като опора за човека, който ни е пациент. Ние сме и хора, призвани да дават кураж и спокойствие на другите и в най-тежките моменти от собствения си живот. Уви, стресът съпътства професията ни. А за мен е стрес и смяната на екипа, и града, в който ще живея. След родния Шумен, в който се дипломирах в Медицинския колеж, после като санитарен инструктор в редиците на Българската армия, когато все още нямаше медицински сестри под пагон, и дългите години във военното формирование в Асеновград, като от 2007 г. влязох и в екипа на структурите на ВМА. Така че сега встъпвам в третата си истинска мисия – като военна медицинска сестра. Осъзнавам предизвикателствата с доста тежките, за съжаление, случаи в клиниката. Но съм благодарна да работя с този екип на доц. д-р Янчо Делчев и го приемам като мисия. И като възможност да се уча от лекар, който е убеден, че човек може да остави след себе си две неща: деца и добри ученици.
Младши сержант медицинска сестра Петя Тодорина:
Имах куража да остана, когато други се отказаха. В Клиниката по пулмология започнах работа през септември 2025 г. Но във ВМА влязох първо като стажант от 2018 г. в екипа на Клиниката по инфекциозни болести и след дипломирането ми през 2019-а бях медицинска сестра там до 2024-а. В клиниката срещнах човек като проф. Камен Плочев, който с колегите си беше и приятел. Работих и в Клиниката по урология.
Ще кажа и как реших, че ще стана военна медицинска сестра, защото в тази професия има истинска мисия. А обичам и да работя в екип. По време на пандемията при нас беше командирована колежката Мария Цекина, която ми разказа за нашата професия под пагон и нейният разказ „ме грабна”. Каза ми как се работи в кризисни ситуации с дисциплина по алгоритъм, когато трябва да вземаш бързи решения. И макар тези качества да се изискват и за цивилните сестри, при военните ни колеги можеш да бъдеш изпратен по задача във всеки момент и във всяка точка на страната и не само. Трябва да имаш знанията и опита във всяка минута да вземаш най-доброто решение за пациента. А безусловната дисциплина и отговорност са на пиедестал, като нямаш право на отказ. Не съществува отговор „не мога, не знам и не искам”.
Стремя се да стигна до професионалния връх като качества в работата, каквото и да ми коства. И да взема максимално всичко в тази прекрасна професия. Любознателна съм, желая да се уча и чета по всяко време, защото се искат и големи знания. Всеки нов курс е плюс, като имам амбицията да бъда и бронхоскопска сестра, за което съм разговаряла с началника на клиниката ни д-р Хинков. Такова обучение дава възможност да работя и в операционния ни сектор, където се извършват бронхоскопии. Бих заминала и в мисия. Днес си спомням, че за професията ме вдъхнови майката на мой съученик от родното ми градче Ветрен в Пазарджишкия край, която и след работа винаги помагаше на хората. И си казах: такава искам да стана. И след Медицинския университет в София до ден днешен не си представям да работя друго. Въпреки преумората, дори и през пандемията, въпреки тревогата за близките ми, не напуснах работното си място. Това ми дава увереност и 7 г. след началото, че имам качества да работя под пагон и кураж да остана, когато други се отказаха. Уравновесявам напрежението с пилатес и народни танци, вече нямам условия за леката атлетика, която обичам.
Младши сержант Илона Киричина, медицинска сестра:
В противошоковата зала се иска самоконтрол и силен характер. В противошоковата зала към Спешното отделение на ВМА постъпват пациенти, които са в най-тежко състояние – в безсъзнание, неконтакти, неадекватни. От януари тази година съм вече и под пагон. В работата не усещам някаква разлика, натоварването е същото, а при нас дисциплината си е от първите неща. Но усещам удовлетворение от това, че съм част от една общност, която помага на страната ни, за което си се клел под знамето на България. Което превръща работата в чест и призвание. В същото време ти дава себеуважение.
Реших, че искам да работя спешност, да се усъвършенствам като анестезиологична сестра. Смятам, че естествено: колкото е по-тежко, толкова е повече и опитът. А целта ми е да надграждам себе си все повече. Имам тази амбиция още от спорта – академично гребане. И в залата се иска много отговорност, самоконтрол и силен характер, както и работа в екип. С две думи – иска се самообладание и усещане за призвание. Затова има и колеги, които не издържат, там не е за всеки. Но преди всичко, за да работиш в екипа ни и да останеш трябва да обичаш професията си. Аз оставам и устоявам пета година и се уча от медицинските сестри, които от години са там, от началника ни д-р Цвятко Цветков.
Разбрах, че трябва да имам и формула на разтоварване, а аз много спортувам. Допълнително вкъщи превключвам, докато се занимавам с 11-годишната ни дъщеря. Но ключът е в това, че наистина приемам работата си като призвание. Всъщност, от дете исках да бъда лекар и когато трябваше да уча, „непланирано” се роди детето ни. И затова продължих все пак в медицината, не се отказах, като се дипломирах като медицинска сестра. А от самото начало знаех и какво ще избера в работата си, защото в шоковата зала се дава и най-първата помощ за пациента: реанимация и анестезиология. Сега искам да продължа с магистратура по управление на здравни грижи.
