Германската армия овладява стратегическия остров, но плаща висока цена.
През пролетта на 1941 г., в резултат на светкавична и почти безкръвна кампания, Хитлер успява да покори едновременно Гърция и Югославия, нансяйки тежки поражения на техните слабо въоръжени армии. Скоростта, с която е проведена балканската кампания на Вермахта, шокира целия свят, но фюрерът няма време за празнуване. За него „усмиряването“ на Балканите е само прелюдия към главната задача за годината – нападението срещу СССР.
Въпреки че дивизия след дивизия започват да се качват на влаковете, за да се отправят на североизток, към руската граница, на юг, там където свършва Егейско и започва Средиземно море, има още работа за вършене. На остров Крит са намерили убежище остатъците на гръцката армия, както и по-голямата част от британския експедиционен корпус, който всъщност се състои наполовина от австралийци и новозеландци. Те са евакуирани по море от Атина и Пелопонес от британския флот, на който се разчита изключително много за отблъсване на евентуални нападения срещу острова. На Крит се намира и гръцкият крал Георгиос II, което формално дава основание да се счита че страната му все още не е напълно окупирана.
Крит може и да е доста встрани от основната посока на „кръстоносния поход“ на Вермахта срещу СССР, но Хитлер не може да го остави под неприятелски контрол. Заради стратегическото му местополжение – на кръстопът между Европа, Азия и Африка – островът
би служил като непотопяем самолетоносач,
от който да се нансят въздушни удари срещу всички бъдещи германски военни операции в региона. Излитайки от него, британските бомбардировачи също така биха могли много бързо да достигнат Плоещ, основният източник на суров петрол за Третия Райх. Кошмарен за германците би бил и сценарият, при който мощният британски флот се настанява трайно в критските пристанища. Очевидно е, че дългият около 260 км планински остров трябва да бъде превзет спешно, но как?
Най-логичният начин е мащабна морска десантна операция. Това обаче е абсолютно невъзможно на този етап от войната, защото Германия няма свои кораби в Средиземно море, а флотът на Италия вече е понесъл такива тежки загуби в сблъсъците с британците, че Мусолини и адмиралите му не искат и да чуят за нова морска авантюра. Остава само най-щурият и рискован вариант – островът да бъде окупиран чрез въздушен десант. Единствените, които могат да го извършат, са най-младият род войски във Вермахта – парашутните. Създадени в края на 30-те, те са личната гордост на райхсмаршал Гьоринг, но реалният им създател е друг. Неговото име е Курт Щудент, офицер от Луфтвафе и опитен боен пилот.
Впечатлен от масовия въздушен десант, демонстриран от Червената армия по време на ученията край Киев през 1935 г., Щудент решава да пренесе съветския опит на родна почва. С ходатайството на Гьоринг първо е създаден парашутен батальон, след това той е разширен до полк, а точно преди войната се появява 7-ма въздушна дивизия, която всъщност е парашутна. Нейният личен състав е подготвен изключително добре физически, постоянно тренира скокове от ниска височина, владее до съвършенство оръжията, а и е силно индоктриниран в нацистката идеология, което превръща парашутистите във фанатични бойци.
По своята същност 7-ма дивизия е пехота, транспортирана по въздуха. Но приликите с обикновените пешаци свършват до тук. Парашутистите имат специфични униформи (комбинезони), противоударни каски и специално олекотено въоръжение. Прехвърлят се до зоната, определена за скачане, с транспортни самолети Ю-52 или с безмоторни планери, теглени от тях. Един Ю-52 може да превозва до 14 бойци, а един планер – до 10. Именно тук започват проблемите. Първо, при скока
парашутистите носят у себе си само нож и пистолет,
цялото им друго въоръжение се спуска в отделни контейнери. Иначе казано – ако нещо се обърка, десантчикът влиза в бой почти невъоръжен. Второ, изцяло са зависими от снабдяване по въздуха. И трето, понеже самолетите никога не стигат, обикновенно десантчиците пристигат на вълни. Ако първата вълна не е осигурила надежден периметър на земята, то следващите моментално попадат под огъня на противника. А на Крит всички тези проблеми се струпват накуп.
Хитлер разпорежда превземането на острова на 25 април 1941 г. Операцията получава кодовото име „Меркурий“. Понеже 7-ма дивизия с нейните около 15 000 души няма да е достатъчна за окупирането на толкова голямо парче земя, на корпуса на генерал Щудент е дадена и елитната 5-та планинска дивизия, която на втория ден трябва да бъде прехвърлена частично по въздуха, и частично по море, посредством импровизиран конвой от рибарски гемии. Тъй като десатнтчиците няма как да вземат със себе си тежка артилерия, нейната роля се поема от авиацията и най-вече от пикиращите бомбардировачи. Малка помощ се очаква и от италианския съюзник, най-вече по море.
На Крит
в очакаване на инвазията са около 32 000 души от британския корпус
под командването на новозеландския генерал Фрейбърг, както и до 11 000 слабовъоръжени гърци. Те нямат авиация, но пък се уповават на мощния британски флот. Фрейбърг е предупреден от Лондон че се готви въздушен десант, но това му се струва толкова откачено, че отхвърля тази вероятност и се подготвя за отразяване на морско нахлуване. Въпреки че основните му сили са разположени именно около четирите летища, където ще кацат немците, оръдията им са насочени към морето. Другият проблем на отбраняващите се е, че всичките им пристанища са на северния бряг, и ако се наложи отсъпление на юг ги чака първо висока планина, а след това и плажове без портова инфраструктура.
Операция „Меркурий“ започва на 20 май. Въпреки подкрепата на пикиращите бомбардировачи, навсякъде десантчиците са посрещнати с убийствен огън от земята още докато са във въздуха. И в четирите сектора загубите на атакуващите са колосални, а на много места след приземяването си те са разпръснати и не представляват реална бойна сила. При това в района на Ханя на помощ на британците и австралийците се притичва местното население, въоръжено с ножове и ловни пушки. Операцията е пред пълен провал и само падналият мрак позволява на немските командири по места що-годе да консолидират хората си и да организират отбранителни позиции.
Информацията пристига със закъснение в щаба на Щудент в Атина. Той разбира пред какво е изправен и въпреки всичко решава да продължи. От наличните резерви на следващия ден формира втора десантна вълна, която също е изпратена към острова. Там, на летището в Малеме, на 21 май започват да пристигат с транспортни самолети и стрелците на 5-та планинска дивизия. Именно те
обръщат хода на сражението
Пристигането им обаче едва ли би било възможно, ако предходната нощ изтощените парашутисти не бяха осигурили в ръкопашен бой периметъра около летището. Частите на дивизията, превозвани по море, обаче нямат този късмет. Конвоят от гемии е прехванат и потопен от британския флот, стотици стрелци загиват във водата. Това реално обаче е и последният британски успех, защото през следващите дни ескадрата им е напълно разгромена от авиацията на Оста. На дъното отиват 3 крайцера и 6 разрушителя, а 7 други кораба (включително 2 линейни и 1 самолетоносач) са тежко повредени.
Загубили битката за летищата, британците се устремяват на юг, за поредната евакуация по море. Тя официално започва на 28 май, макар че няколко дни по-рано от острова е изведен крал Георгиос и антуража му. Въпреки загубите, до 1 юни британският флот успява да евакуира в Египет 16 000 души, а други 17 000 попадат в плен. Победата е за германците, но те плащат за нея висока цена – почти 6000 убити, изчезнали и ранени, и поне 300 загубени самолета. Така завършва кървавият „Меркурий“, най-дръзката операция на Хитлер. Генерал Щудент и щабът му си правят съответните изводи, но те няма къде да ги приложат на практика, защото Вермахтът никога повече не провежда толкова мащабен десант. Остава въпросът дали успехът в Крит е оправдал тази толкова висока цена в човешки животи.
