Понякога човешкият живот зависи от няколко мига и точността на човешките действия
Тодорка Иванова неслучайно съчетава професията си на медицинска сестра с каузата на военнослужещ. Мечтала да стане офицер от дете, но през 1988 г. я скъсали на изпитите във Военното училище. След две години се записала в Полувисшия медицински институт в Сливен. Практикувала като цивилен занаята на медицинска сестра, а когато през 2003 г. се освободило място в армията – добре дошло, веднага постъпила. И вече 23 години е в медицинския пункт на поделението на 13-то бригадно командване. Ако я попиташ защо избира несгодите по полигона в сняг и кал, в жега и дъжд, ще каже: заради дисциплината и трудностите. Съпругът й Иван Д. Иванов бил старшина в същото поделение, сега вече е пенсионер. Освен всичко друго, ги свързва и любовта към армията. Така предварително знаела как се случват нещата в поделението без да изпитва страх какво може да се случи. „Ако работя в отделение, нима работата е по-лека или по-безотговорна? В цивилната си работа също имала среднощни дежурства с различни случаи. Дали ще бъда нощем дежурна на смяна и ще обгрижвам пациент или ще се наложи да ме вдигнат по никое време сега, за мен е все едно,
трудностите са само предизвикателства, които трябва да преодолеем…“
– заявява тя.
Разговаряме на танкодрума Камен, докато наоколо ръмжат бронираните машини с инструктори и механик-водачи. „Обикновено работата ни е рутинна – по време на стрелби инцидентите са леки травми – ударена ръка, порязан пръст, навехнат крак. При по-тежки се налага пострадалият да се транспортира със санитарен автомобил и шофьор. Наблизо е Военната болница, осъществяваме връзка и закарваме пациента за специализирана помощ. Осигуряваме и различни спортни турнири. Ежедневната ми работа в кабинет са военнослужещи с различни оплаквания. По време на ковида или на грипни епидемии нещата бяха по-сериозни. Трябва да познаваш симптоматиката – при кой специалист да го изпратя, какви насочващи изследвания да препоръчам на самия пациент. По принцип медицинската сестра е вид изпълнител на това, което изписва или назначава доктор. Но практическият опит ме е научил през симптомите да диагностицирам най-често срещаните състояния…“
В армията се влиза с добри здравословни показатели, а това я облекчава в работата, идват предимно млади хора, без хронични заболявания. Най-често прегледът се състои в това да измери температурата, кръвното налягане, да даде медикамент в таблетъчна форма, само в особени случаи се налага да ги изпраща на специалист. Ако е грип след това го проследява във времето. Ако пък пациентът се върне с болничен лист, трябва да го провери, заверява се и го пуска към батальона, в който служи. При по-сложните случаи насочва пациентите си към Военната болница в Сливен.
Част от нещата се случват на терен в големите на жеги на лятото, когато изпитват модулите на курсистите. Случвало се е някой да припадне, да колабира – оказват първа помощ.
„Вадим кърлежи, обеззаразяваме мястото, задължително слагаме ТАТ
(противотетанусния серум) и се назначава антибиотик…“ Има случаи с порезна рана или пострадалият е ухапан от насекомо. Донякъде може сама да диагностицира, ако пациентът е с много високо кръвно или ако има главоболие. Започва с това да измери температурата и кръвното налягане. Ако причинителят не е вирус, лечението е с таблетки. При полеви условия, особено напролет след дъждовете има много кърлежи.
Новата им линейка реанимобил е получена в батальона преди година, оборудвана с всичко необходимо за първа помощ. Транспортирането е значително по-добро и по-бързо, отколкото с УаЗ-ките. Високопроходима е, когато трябва да премине пресечена местност. Сравнението с оборудването на старата линейка е несравнимо – реанимобилът има кардиограф, апарат за кръвно, свързан с апаратурата, има възможност да се подаде кислород. Апаратът за обдишване е една от екстрите, а в добавка и различните размери вратни яки за случаи на травми. Оборудването е последна дума на технологиите. „В УаЗ-ката имаше само една носилка. На полето се справяш с това, което имаш в чантата за осигуряване – медикаменти, превързочни материали и апарат за кръвно.“ – припомня си Тодорка Иванова.
Хората се стряскат като видят кръв, или вътрешности – напомням аз. – Устоявате ли на такива гледки? „Ами то иначе няма как да практикувам. – е отговорът. – Има го този психологически момент,
в повечето случаи мъжете са с по-лабилна психика, отколкото жените
Особено ако е на твой близък или на теб самия. Понякога човешкият живот зависи от няколко мига и от точността на човешките действия. За нас е задължително да сме хладнокръвни, за да си вършим професионално работата. Виждала съм и по-сериозни наранявания. Трябва да си винаги в кондиция, иначе не си в занаята…“ – усмихва се Тодорка Иванова. – „На учение при виелица и сняг мога да стоя в колата, но когато хората имат нужда от мен, няма как – отиваш с чантата на място, независимо какви са температурите, всички военни мероприятия изискват медицинско осигуряване…“
Тя пояснява, че специалността й е гражданска, а профилирането – военна медицинска сестра, се наложило като образование от няколко години. Сестра с цивилна практика може да бъде назначена, но минава начално военно обучение, за да знае как да се отнася към по-висшестоящите. Тодорка го е научила от 23-годишната си практика. Тя е цивилната сестра в поделението, но има колежки под пагон – сержантки и старшини.
Внучетата й – Мартин на 10 години и Ивайло на 6, нерядко идват в поделението с голям ентусиазъм.. „Такава техника няма къде да видят – въоръжения, танкове има само в Сливен. – казва тя. – В открития музей експонатите са напълно достатъчни да ги ентусиазират, особено като се изкатерят върху тях. Казват: при баба е много интересно, има спринцовки, игли, лекарства. Надявам се поне едното от децата да наследи моята професия. Моята работа не е рутинна. Уникална е и това няма нищо общо с рутината и скуката…“
