Братът на Христо Ботев е революционер, военачалник и пазител на родовата памет
Доц. д-р Стоян НИКОЛОВ, Военна академия ,,Георги Раковски“
Кирил Ботев е сред плеядата възрожденски дейци, които стават просветители, а след това и революционери, рискуващи живота си свободата на българската нация. Както за Георги Раковски и Васил Левски съществуват различни сведения за рождената година, така и за петото дете на даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева има дискусия, включително за родното му място. Някои автори смятат, че е роден през 1856 г., а за родно място посочват Карлово и Осен, но според военните му документи бъдещият генерал е роден на 20 април 1857 г. в Калофер. Многолюдното семейство с девет деца – седем братя и две сестри, живее скромно.
Кирил завършва класното училище в Калофер през 1871 г., след което е учител в Голямо Бельово, Татарпазарджишко. Продължава образованието си в католическото училище в Одрин през 1873 г., но не го завършва, а от 1875 г. е учител в българското училище в Гюргево, Румъния, където попада сред бунтовната емиграция, чиято основна цел е извоюването на българската свобода. Част от нея са братята му Христо и Стефан, които оказват важно въздействие върху осемнадесетгодишния младеж. По това време водачът на революционното движение Любен Каравелов е в разрив на отношенията с Христо Ботев, а Старозагорското въстание е потушено. В края на 1875 г. в Гюргево се провеждат заседания на млади революционери, които вземат решение за вдигане на масово въстание през пролетта на 1876 г., разделят българските земи на пет революционни окръга и се прехвърлят отвъд Дунава.
В началото на април 1876 г. от Враца в Румъния, поради невъзможност да работят във вътрешността, преминават апостолите от III Врачански революционен окръг Никола Обретенов и Георги Апостолов, като те трябва да организират зад граница чета. В Бекет те се опитват да привлекат за войвода Панайот Хитов, а след неговия отказ се насочват към Христо Ботев, който през 1875 г. е подал оставка като член на БРЦК, но е създател на тактиката за помощ на въстанието с чети извън империята. През април двамата апостоли и Ботев започват организирането на чета. Ботев току що е станал баща, като любимата му Венета е родила Иванка, но избира пътя на революцията. На 3 май Ботев телеграфира на Кирил в Гюргево да вземе приготвеното от Филип Симидов знаме и да дойде в Букурещ.
Кирил пояснява, че е ангажиран и не взема знаме, което да качи на парахода. Учителят получава помощ от търговеца в Гюргево Иван Стоянов, който му подарява униформата си на румънски конен офицер, заедно със сабята. След това отива в Турну Мъгуреле, където с Никола Войновски подготвят група въстаници, сред които и оцелели от четата на Стоил войвода. Получили подкрепа от местния префект, който е българин, те се качват на австро-унгарския параход ,,Радецки“ на 16 май 1876 г., като Кирил Ботев описва: ,,От Турну бях тръгнал нещо болен и силното неразположение още не минаваше.“
След слизането на българския бряг на 17 май при Козлодуй поп Сава Катрафилов заклева четниците. Четата води престрелка, след което се отправя към Враца и достига Бутан. През нощта пресича Огоста, сблъсква се с черкезки групи, преминава при Добролево и достига Борован, където се надява към нея да се присъединят въстаници. На 18 май достига Баница, където е посрещната с изстрели от татари. Край селото се съсредоточават и черкези, които искат да пресекат нейния път. Христо Ботев и Войновски организират съпротивата, като е зает Банин връх, авангардът отбива черкезите от него, след което заема за отбрана най-високата точка – Милин камък и изгражда три реда плитки окопи. През деня се водят тежки боеве, като първи атакува башибозукът и черкезите от Мраморен, последвани от турците от Чирен, а надеждите на четниците да бъдат подкрепени от Враца са попарени от пристигането оттам на редовни турски части.
Четата постига победа, но с цената на около 30 убити, ранени и изчезнали, загуба на всички коне и обоза. Взето е решение за пробив в посока Враца и местността Веслец, като четата успешно излиза от обкръжението и стига до шосето Враца – Баница, където попада под огъня на черкезки патрул, след което по Скът достигат Колова поляна. Там е установено, че при движението през нощта се изгубват част от четниците.
Кирил Ботев пояснява в спомените си, че на 18 май болестта му се е засилила и той взема участие в боя, доколкото може, достига до Веслец, след което при тръгването към Околчица е в лозята за вода и се укрива до 20 май, а на 21-ви среща свои другари, оцелели от боя, и разбира за смъртта на брат си. След премеждия пристига в Лом, но е заловен. Във Видин е подробно разпитван, след което е конвоиран до Русе, където са събрани над 30 души от четите на Ботев и Таньо Стоянов. На 29 юли е осъден на 15 години затвор.
Получилите над 5 години затвор са изпратени към Цариград. С обявяването на Руско-турската война са прехвърлени в затвори в Азия, като в крепостта Сан Жан дʼАкр в Сирия са заточени мнозинството от пленените. Те живеят в извънредно лоши условия поради болести, тежък климат и слаба храна. Освободени са през март 1878 г. по силата на Санстефанския договор. Ботев описва как неговият събрат по верига се разболява тежко от тифус, той го носи до отходната яма, а след смъртта му минава време, докато властите се убедят, че е мъртъв, за да го освободят от оковите.
В свободна България Кирил първоначално става учител във Враца, след което постъпва в командата на волноопределяющите и във Военното училище. На служба е от 12 юни 1878 г., като е произведен в първи офицерски чин на 10 май 1879 г. Започва службата си в Източна Румелия в учебния батальон като кавалерист. Поручик е от юли 1881 г. През 1881-1883 г. по препоръка на френският полковник Де Тустен, началник-щаб на източнорумелийската милиция, е командирован в Офицерската кавалерийска школа в Сомюр, Франция. Капитан е от септември 1885 г. В Сръбско-българската война е командир на ескадрон и изпълнява разузнавателни задачи. От декември 1885 г. е командир на 3-ти конен полк, с който участва в контрапреврата през 1886 г.
Кирил Ботев е майор е от 1887 г. Завършва Академията на Генералния щаб в Брюксел, Белгия през 1890 г. Годините му като полкови командир в Пловдив са съзидателни, но и интересни. Той високо оценява младият конен офицер Иван Колев и го взема на квартира, а баба Иванка харесва напетият младеж за бъдещ съпруг на дъщерята на Христо, но отиването на Колев в Генералщабната академия в Торино, Италия проваля майчините планове. Подполковник е от 1891 г., а полковник – от 1895 г. От 1891 г. до 1897 г. е началник на Военното училище, след което е командир на 3-та пехотна Балканска дивизия. Генерал-майор е от 1900 г., като след три години става началник на 6-а пехотна Бдинска дивизия. От 1904 г. е офицер за поръчки във Военното министерство, а от 1907 г. е генерал от свитата на княза. От 1910 г. до 1911 г. отново е началник на Военното училище, а от 1912 г. – на всички военноучебни заведения. Участва в Балканските войни. Заместник-министър на войната през 1913 г. От 2 август 1913 г. е генерал-лейтенант. Уволнен е от действителна военна служба на 14 септември с.г. От 1914 г. излиза в запас. Десетилетия живее, включително като пенсионер, в къща на улица ,,Шипка“ в столицата. Умира на 6 февруари 1944 г. в село Студена, Пернишко.
Бившият четник, който достига до генерал-лейтенант, се жени за белгийката Мари Оли дьо ла Розиер, с която имат едно дете. Носител е на множество български и чуждестранни отличия. Надживял всички свой братя и сестри, двама от които слагат костите си за България – Христо и Боян, загинал през 1885 г., Кирил Ботев е сред дейците от българската национална революция, които полагат усилия за опазване на паметта на загиналите и възстановява по спомени къщата в Калофер, в която е прекарал част от детските си години, за да стане къща-музей. С този заключителен съзидателен акт в своя живот Кирил Ботев завинаги става един от пазителите на паметта за подвига на героите от 1876 г.
