Замених IT бизнеса, защото чувствам армията като семейство.
Винаги съм се учудвал как така на млади хора от IT бизнеса с високи заплати и осигурено бъдеще изведнъж им хрумва да прескочат в друга по-неблагоприятна професия, свързана с физическо напрежение, ранно ставане и тежки отговорности. Далеч от парите, които са вземали в бранша. В разговор с приятел от IT професията, който от кльощавеляк вече беше надхвърлил 100-те кг, нещо ми просветна. Бил в кръгово движение – леглото, масата, компютъра. Записал фитнес, щото го застигнали и здравословни проблеми. Живеел сякаш Робинзон на виртуален остров, нямал време и да се ожени.
Затова и разговорът ми с редник Джамбазов беше особено интересен. Средното му образование – Техникум по туризъм, го отвело в Южна Италия да обслужва туристи в кухнята и бара. Хубавото било, че няма студове. Но с времето България станала по-атрактивна, югът на Италия си останал едно от най-бедните места в целия Европейски съюз. „Имах възможност да остана там, но нещо ме дърпаше към Велико Търново. Моят град е красив…“ По-късно, насред компютърджийската си кариера, Даниел Джамбазов изведнъж решил да става войник. И не просто редник, а механик-водач на бронирани машини със сложна „карантия” и не по-малко сложни рефлекси при управлението й. Сега е в бронетанковата група на сектор „Осигуряване на учебния процес и логистика“ в НВУ „Васил Левски“.
Разговаряме преди практическия му изпит на танкодрум „Камен“ като част от курса за механик-водачи в Центъра за подготовката им в Сливен. След две години служба редник Джамбазов има нагласата да надгради своите знания и умения. Бил е шофьор на БТР, а сега е поел към следващото предизвикателство – да придобие свидетелство за управление на МТЛБ. Завършва курса за младши механик-водач. Той е сред отличниците, които преминаха шестте изпитания на полигона. За него МТЛБ-то е нова машина, но благодарение на дисциплината и изключителните знания на инструкторите е усвоил комплексно нещата – теоретично и практически. „Не само умеем да ги управляваме, но успяхме да разберем системите, агрегатите на машината – как се поддържа. Напрегната подготовка за 6 месечен курс. Дисциплина и усилия, това е разковничето…“, споделя той.
Необходими са достатъчно часове кормуване, добре да се познава полигонът и маршрутът. Минавали са многократно препятствията, за да могат с увереност да се справят. Има тънкости по самото управление на машините, маневрирането, особено когато преминаваш през противотанков ров, спускане и излизане от него, колеен мост и другите препятствия. Удовлетворен е от курса, обучението ще им позволи да си вършат задълженията занапред и на работното място. А командирите им по места да са доволни.
– В НВУ на 33 години разбрах, че армията не е това, което се описва по социалните мрежи и се говори сред хората. Да, затворено общество е. Но е като семейство. Хората културно се обръщат един към друг, не създават излишни проблеми. Ако си изпълняваш заповедите, няма сблъсъци и конфликти. Не бях очаквал толкова добра атмосфера. Записах цивилна специалност, но прогледнах за тези отношения и това ме мотивира да пробвам. За 6 месеца в доброволния резерв бяхме подготвени за длъжностите, които сме избрали.
Някои от близките му били изненадани от новия избор – все пак е работил 10 години в IT сектора и не вярвали, че в новата обстановка би се справил. Но сега са горди с него. Подкрепят го, а приятелите му все още са учудени. В IT сектора заплатите са добри. С повишаването заплащането на военнослужещите, според редник Джамбазки – промяната си заслужава. Въпросът не е само до пари. Да изпълняваш дълга си към Република България, дава силна емоционална енергия. В частния сектор има неограничена печалба, но дисциплината, която ти дава армията, там я няма. „Аз съм на такъв етап от живота, където дисциплината е неотменима част от него, а не е гарнитура“. За него този ритъм е жизнено необходим. „Както и в частния сектор, и тук се държи на работното време, на почивките, което е важно – всички имаме семейства. Силен мотив е и перспективата – да се развивам в бронетанковата техника. Надявам се следващата година да дойда отново на курс за танк Т-72 тук, в Сливен…“
Попитах за страйкърите. Видял е и американските гардиани. Според него не се различават много по начин на управление от БТР-ите. С по-голяма електроника са и мисли, „че ние, по-младите войници от новото поколение, по-лесно ще се справим“. Очакват ги с нетърпение. Страйкърите са оборудвани с дигитални радиостанции и системи за управление (BMS). Силата им не е в дебелата броня, а в т.нар. мрежово-центрична война – способност да обменят информация за бойното поле в реално време чрез дигитални системи от най-висок клас на НАТО. Имат американски тактически радиостанции на софтуерно дефинирани честоти (SDR) с криптиране, защитени срещу руските системи за радиоелектронна борба (РЕБ) и заглушаване. Върху екран е дигиталната карта на района и системата показва автоматично къде са българските и съюзническите машини (в синьо), а вражеските (в червено). Ако разузнавателен Stryker открие вражески танк, координатите попадат мигновено в командния Stryker (M1130) или директно стигат до артилерията – без говорене по радиото светкавична е възможността противникът да бъде унищожен.
Полезните знания за бойните машини, които редник Джамбазов е натрупал досега, са инвестиция. Работили са със старшина Цанко Цанков, специалист по бронетанкова техника във Велико Търново. „Говорим си в моята група, че трябва да оставаме по-дълго време, за да навлезем солидно в професионалната сфера…“ Силен е духът на сътрудничество, емпатия и взаимопомощ в армията. „Откакто почнахме работа с него, го чувстваме много близък, помага ни за всичко. Той е от войниците от старата генерация, преминали са през Сержантското училище, после през цялата стълбичка за израстване в професията. Каквото и да го попитаме, има отговор. Цитира учебника със запетаите, на нас ни липсват такива широки познания.“
Привлекателно в професията е и друго, винаги са сред природата – походи, препятствия, трудности. Не е професия за всеки. Трябва да си издръжлив, машините са тежки, шумът. Устояваш само, ако заради техниката си готов да преодолееш всичко. Няма още участие в мисии, но е подготвен за това.
При гасенето на пожари през последните 2 години му се е налагало да участва, заедно с военното училище. „Когато цивилен човек чуе думата армия, си мисли за война. А в мирно време армията помага и на населението, и на Гражданска защита. Техниката, която поддържаме, никой друг не е в състояние да я поддържа…“ Огънят бушувал на територия с название „Люлката на любовта“ – по пътя за село Арбанаси. „Гасихме с наши машини. Пожарната също помагаше. Носихме специални агрегати с вода, с които се гасят обемни пожари. Работехме и с пръскачките. Имаше добра координация. Отначало помислих – хаос. Надойдоха доброволци, цивилни, но полицията ги организира, нямаше излишно напрежение…“
Самообладанието му е присъщо. Освен футболът, сред хобитата в свободното време е и спелеологията. От 3-4 години се занимава с картографиране на пещери. Владее техниката на катерене с единично въже, спуска се и в пропасти. „Влизал съм в една от най дългите пещери у нас – Орлова чука, Русенско. Тя е на трето място в България – дълга около 12 километра. Стигах до средата – пет часа беше преходът ни. А и тя винаги става все по-голяма, колегите пещерняци от Русе откриват нови и нови галерии. Екстремно преживяване е наистина, но когато човек излезе от такова място, се чувства като прероден. Дава ти нова енергия и смисъл…“
