Това е една от най-мрачните страници в българската история. Кървавата история на първия геноцид в Европа – този над тракийските бежанци.
В разгара на Междусъюзническата война през 1913 година, когато политиците чертаят граници, хиляди невинни тракийски българи – жени, старци и деца – плащат най-страшната цена. Бежанците са прогонени основно от Източна Тракия (която днес е в границите на Турция) и Западна Тракия (днес в границите на Гърция). През лятото и есента на 1913 година много села са опожарени, семейства са изклани, десетки хиляди хора са избити или прогонени от родните си места.
При Арда куршуми покосяват майки, деца и старци, докато се опитват да преминат реката и да се спасят. В Булгаркьой над 1400 мъже са разстреляни, а жени и деца изгарят живи в пламъците на домовете си. Край Фере преследвани бежанци бягат през гори и планини, а ужасът стига дотам, че майки са принудени да вземат нечовешки решения, за да спасят останалите си деца. За да не издадат четата с плача си, много майки са принудени сами да задушат децата си в горите. Застигнатите от конницата деца са отвличани или убивани на място пред очите на родителите им.
Над 60 000 българи губят живота си. Близо 200 000 са прогонени от родните си огнища.
Но сред всички тези страдания Илиева нива остава символ на най-невинната жертва – децата.
Именно там над 200 деца намират смъртта си заедно със своите майки и близки. Затова неслучайно мемориалът е наречен „Голготата на тракийските деца“.
Преди няколко години работих по документален филм за съдбата на тракийските българи. Тогава имах рядката възможност да се докосна до записани през 50-те и 60-те години свидетелства на хора, преживели погромите от 1913 година.
От десетките разкази никога няма да забравя два.
Първият беше на мъж, който като 5-6-годишно дете оцелява под телата на избитите. Пред очите му убиват майка му – бременна в деветия месец. Разказваше как убийците разпарят утробата на мъртвата жена и изваждат нероденото му сестриче. Детето оцелява. Пораства. Става скулптор. И посвещава живота си на паметта за онова неродено момиченце, като създава паметник, наречен „Мъртвата сестричка“. Днес паметникът е изгубен, а може би и претопен. Но болката, която го е създала, не може да бъде унищожена.
Вторият разказ беше на човек, оцелял като дете от клането на Илиева нива. Няколко седмици след трагедията той се връща с роднини да търси майка си и дядо си. Разказваше как са вървели върху разлагащи се тела. Как земята е била покрита с мъртвите. Как е търсил сред тях лицата на най-близките си хора.
И тогава разбрах, че историята на тракийци не е в датите. Историята е в очите на едно дете, което цял живот помни как е загубило майка си. Историята е в скулптора, който посвещава живота си на своята неродена сестра. Историята е в момчето, което върви сред труповете и търси майка си.
Затова силно подкрепям инициативата за канонизацията на тракийските мъченици от Илиева нива.
Подкрепям я не само като журналист, историк и човек, докоснал се до свидетелствата на оцелелите, а и като потомък на тракийски бежанци, като правнучка на онова захвърлено в храстите бебе, като пра-правнучка на онази българка – християнка, която е направила най-голямото жертвоприношение – да остави детето си, защото плаче, за да не издаде другите.
В нашия род паметта за Тракия не е разказ. Тя е наследство. И до днес живеят спомените за златните поля край Лозенград, за безкрайните слънчогледи, за тежките гроздове по лозята и за изгубения завинаги дом.
Моите деди са загубили земята си, къщите си и поминъка си. Намерили са спасение и нов живот в обетованата за тях земя – България.
От стария им свят е оцеляло само едно истинско богатство – родовата ни икона „Възнесение Господне“. Тя и днес е в дома ни.
Заставам пред нея и си давам сметка, че пред същия този образ са се молили моите прадеди, преди да тръгнат по пътя на изгнанието. Хора, които са изгубили всичко, освен вярата си. Молили са се по пътя, молили са се и в дългите години на мъка и изнурителен труд преди корените им да се вкопаят дълбоко в земята на днешна България. Тази икона е видяла и сълзи от мъка и сълзи от радост. Затова тази икона е свещена, защото пред нея са се молили на Бог истински мъченици.
Затова категорично вярвам, че децата от Илиева нива заслужават да бъдат канонизирани. Не заради политиката. Не заради миналото.
А заради паметта!
