В утвърдените съюзнически практики първо се формира офицерска и академична база, след което се преминава към по-задълбочена летателна или инженерна подготовка.
Полковник професор д-р инж. Асен Маринов е роден на 1 август 1979г. в гр. Луковит. Женен, с две деца. Владее английски и руски език. Завършил е ВВВУ „Г. Бенковски“ и ВА „Г. С. Раковски“. След възстановяването на ВВВУ е заместник началник по учебната и научната част. Под негово ръководство са разработени учебните планове и програми за обучението на курсантите по различните специализации. От 2024г. е началник катедра „Авиационна техника и технологии“.
Динамиката в развитието на военното дело и технологиите през последните години наложи и промяна в обучението на курсантите и военните специалисти. Това особено важи за военнослужещите от ВВС, където въоръжението и техниката се развиват с бързи темпове. По този повод разговаряме с полковник професор д-р инж. Асен Маринов, началник катедра „Авиационна техника и технологии“ във ВВВУ „Г. Бенковски“.
- Господин полковник, катедрата има дълга история. Какво е мястото и в обучението на курсантите днес?
- Катедрата развива и обединява ключови направления като аеродинамика, конструкция на летателни апарати и авиационни двигатели, които изграждат фундамента на летателната и инженерната подготовка в авиационното образование. Във ВВВУ „Г. Бенковски“ тя е водеща структура за подготовката на военни пилоти и авиационни инженери, но обхватът ѝ включва и граждански специалности. Именно това широко присъствие поставя катедрата в центъра на един по-голям въпрос – не просто какво преподаваме, а за каква среда подготвяме бъдещите офицери.
- Как бихте формулирали този въпрос?
- Фундаменталният въпрос, пред който са изправени всички военновъздушни училища, е дали подготвят офицери за бъдещите конфликти или за един удобен образ на миналото.
Бъдещето на военната авиация не се определя само от платформите. Определя се от хората, които ги използват, разбират и адаптират в реална среда. А качеството на тези хора зависи пряко от образованието, което получават.
- Как реагират водещите военновъздушни училища на тази промяна?
– Водещите военновъздушни училища вече реагираха чрез целенасочена трансформация на образователния модел.
Основната промяна е изместване на фокуса от обучение, базирано единствено на технически знания, към развитие на способност за вземане на решения в среда на несигурност, информационно претоварване и технологична зависимост. Това означава преход от фокус върху отделни системи към изграждане на системно мислене, при което акцентът пада върху интердисциплинарност, сценарийно обучение и работа по реални казуси.
Паралелно с това се променя и начинът, по който съвременната бойна среда се интерпретира в обучението. Асиметричните конфликти вече не се разглеждат като нещо изключително, а като нормално състояние на съвременните операции. Противникът активно използва евтини, масови и разпределени средства като безпилотни системи, удари по критична инфраструктура и действия чрез въоръжени групи, действащи от името на други държави.
В учебния процес това трябва да намери отражение чрез по-голям акцент върху комбинирани ефекти от различни типове средства и върху разбирането на взаимодействието между цена, ефект и устойчивост на системите в реална среда.
В резултат подготовката на офицери вече не се измерва само чрез техническа компетентност, а чрез способността да се действа при непълна информация и променяща се обстановка.
- Какви конкретни промени са необходими във военноавиационното образование?
– Промените във военноавиационното образование на тактическо ниво трябва да се разглеждат не като добавяне на нови елементи към съществуващ модел, а като постепенно привеждане към логиката, която вече се прилага във водещите военновъздушни системи в рамките на НАТО. Общият принцип е интегрирано офицерско образование, при което академичната, военната и лидерската подготовка не са отделни етапи, а части от единна система за формиране на офицер.
В този контекст първият съществен акцент е, че базовото образование трябва да изгражда по-широка аналитична и инженерна основа, а не ранна специализация. В съвременната въздушна среда, в която безпилотни системи, космически ресурси и сензорно-информационни мрежи са неразделна част от бойните действия, ефективността не зависи само от умението да се управлява конкретна платформа, а от разбирането на систематa, в която тя функционира. Поради това специализацията логично идва след изграждане на тази обща основа.
Същата логика определя и начина, по който се структурира последователността на подготовката. В утвърдените съюзнически практики първо се формира офицерска и академична база, след което се преминава към по-задълбочена летателна или инженерна подготовка. Това позволява знанията да се надграждат постепенно, вместо да се изграждат като отделни и несвързани слоеве.
Съществена част от съвременното образование е ролята на симулациите и сценарийното обучение. Те вече не се разглеждат като допълнение към практическата подготовка, а като основен инструмент за формиране на тактическо мислене. Чрез тях се възпроизвеждат условия като ограничена комуникация, нарушаване и подвеждане на навигационните сигнали, както и динамична и непълна информационна среда, което доближава обучението до реалните условия на бойните действия.
Паралелно с това в съвременната авиационна среда автоматизираните системи и изкуственият интелект вече са част от начина, по който се формира тактическата картина. Те не са отделни технологии, а компоненти на сензорните, навигационните и системите за подпомагане на решенията. Това поставя изискване бъдещите офицери да разбират не само тяхното наличие, а и начина, по който те влияят върху информацията, включително ограниченията и възможните неточности, произтичащи от данните, на които се основават.
Важен елемент е и начинът, по който оценяваме резултатите от обучението. В академичен план това не означава само проверка на запомнени знания и процедури. Все по-голямо значение придобива оценката на компетенциите. Затова се налага използването на казуси със сценарии, при които се наблюдава не само крайният отговор, а самият ход на мислене, аргументацията и адаптивността при промяна на условията. Това е начинът да измерим не просто дали е научил теорията, а дали може да мисли като офицер.
Не на последно място инженерната подготовка се разглежда като ключов елемент от устойчивостта на авиационната система. Инженерите не са само поддържащ персонал, а част от способността на системата да функционира в условия на натоварване, нарушена среда и електронно въздействие, което има пряко значение за бойната готовност.
Целта е офицерите да не се подготвят само като носители на знания, а като участници, които могат да прилагат тези знания в условия на непълна информация, ограничена комуникация и динамична среда. Това включва и способността да разбират как технологичните системи подпомагат, но и ограничават вземането на решения в реално време.
- Каква е ролята на преподавателя в този процес?
- Преподавателят трябва да бъде не само носител на знание, а и изследовател, който непрекъснато адаптира съдържанието спрямо реалната и очертаващата се среда. Това означава, че ролята му не се изчерпва с проследяване на текущите тенденции, а изисква активно търсене, анализ и осмисляне на нови модели на действие.
Именно научният подход позволява да се излезе отвъд непосредствения опит и да се изграждат обосновани представи за бъдещето на основата на проверими данни, а не на интуиция или инерция. Когато тази връзка между изследване и преподаване липсва, образованието неизбежно започва да изостава и постепенно се насочва към възпроизвеждане на модели от миналото, вместо към подготовка за бъдещи конфликти.
- Как може да се гарантира устойчивост на необходимата трансформация в образованието?
– Устойчивостта на тази трансформация не се постига чрез еднократни промени в учебните планове, а чрез изграждане на механизми за последователно адаптиране към развиващата се среда.
Това предполага ясна и балансирана връзка между образование, наука и практика. Образователният процес трябва да бъде достатъчно гъвкав, за да интегрира нови знания и опит, като същевременно запазва своята академична логика и последователност.
Съществена роля има развитието на академичния състав, който осигурява както приемствеността, така и качеството на образованието. Активната научна дейност и връзката с реалната среда създават условия съдържанието да остава актуално, без да губи академичната си стойност.
Промяната следва да се разглежда не като еднократен акт, а като продължителен процес, който изисква ясно разбиране на академичната логика и на механизмите, чрез които тя се адаптира към променящата се среда.
. Как това влияе на военното образование и как може да се гарантира устойчивост на трансформацията?
- Влиянието на този проблем е пряко. Когато най-добрите български ученици избират инженерство в чужбина, а не в българските университети, системата губи капацитет още на входа. Защото без добре образовани пилоти и инженери няма ефективна авиация, независимо колко скъпи са самолетите. Следователно устойчивостта на трансформацията не може да бъде еднократен акт. Тя изисква последователна връзка между образование, наука и практика, както и целенасочено развитие на академичния състав.
- Как бихте обобщили казаното дотук?
- Военноавиационното образование трябва да създава офицери, които разбират системи, вземат решения и осъзнават ограниченията на технологиите.
Истинската въздушна мощ не започва от самолета. Тя започва от човека.
Днес въпросът вече не е дали ще има трансформация, а дали ще я реализираме навреме и в правилната посока. В динамична и несигурна среда изоставането в образованието трудно може да бъде компенсирано само с техника.
Ако не успеем да привлечем и подготвим бъдещи офицери с необходимия потенциал, рискуваме да ограничим ефективността на самите системи, в които инвестираме.
