След 32 години управление беларуският диктатор търси резервни изходи
Едно от най-използваните клишета в холивудските криминални екшъни е когато главният герой, който несъмнено е положителен, се намира в безнадеждна ситуация и понеже не знае дали ще оцелее, моли човек на когото вярва, ако се случи най-лошото, да предаде на полицията или на медиите ключови доказателства, с които разполага.
От гледна точка на морала трудно бихме определили беларуския президент Лукашенко като положителна фигура, но неотдавна той за пореден път ни убеди, че е изключително гъвкав политик, майстор на измъкването, който знае как да се застрахова в напечени ситуации. Точно както клишираните холивуски герои, преди заминаването си за Москва той записа срещата си с руския посланик Гризлов на 24 юни и я разпространи чрез медиите. Неговият аналог на „ако нещо се се случи с мен“ звучеше така: „И не ни притискайте тук, че Борис Вячеславович [Гризлов] организира процеса за въвличането ни във войната. Няма нужда да ни вкарвате във войната.“ И допълни, че вече е провел разговори с пратеници на Зеленски в Минск, както и че неговите войници нямат намерение да стрелят по „по комбайнери, доячки и работници, които не искат да воюват с беларусите“. Казаното от беларуския лидер е голям скок в сравнение с неговите изказвания от преди 4 години, когато той твърдеше, че войната с Украйна „ще продължи максимум 3-4 дни“.
Ако трябва да охарактеризираме Лукашенко с една дума, то тя безспорно е „оцеляващ“. Все пак, той, заедно с Емомали Рахмон в Таджикистан, е
последният апаратчик от съветски тип,
който все още държи здраво властта в ръцете си в бившите републики на СССР. Застанал начело на Беларус през далечната 1994 г., Лукашенко, за разлика от колегите си в централноазиатските държави, които ги превърнаха в източни деспотии с наследственост във властта, се постара максимално да запази устройството и атрибутите на късния СССР, включително КГБ, пионерските организаци и модернизиранта версия на петилетките. Комунистическата символика пък се превърна в нещо като държавна религия. Разбира се, пазарните отношения си пробиха път в икономиката, но до ден днешен тя си остава по-скоро държавно-планова.
Типично съветско е и отношението на Лукашенко към езика – за него автентичният беларуски е езикът на опозицията, известна с проевропейската си ориентация и национализъм. Затова навсякъде се пише и говори на руски, а всеобхватната русификация е превърната в държавна политика. Културната идентичност на страната вече сериозно е застрашена от заличаване, а автентичният език официално е класифициран от ЮНЕСКО като „уязвим“. Статистиката ясно показва мащабите на лингвистичната катастрофа – ако през 1999 г. около 85% от населението посочва беларуския за свой майчин език, то към 2020 г. този показател официално пада до 61%, а реално в ежедневието си го ползват едва 12-15% от беларусите.
Вероятно в момента за Лукашенко щяхме да говорим в минало време, ако не бяха събитията от лятото на 2020 г. Тогава той запази поста си в резултат на грубо фалшифицирани президентски избори, а в страната избухнаха огромни протести. Те бяха смазани най-вече с руска помощ, което пък напарви оставането на власт на новия-стар президент изцяло зависимо от прищевките на Кремъл. Лукашенко се отказа от дотогавашната си балансиращата политика между Запада и Русия и изцяло се превърна в заложник на Москва. Беше ясно, че все някога Путин ще си поиска обратно „услугата“ и този миг настъпи на 24 февруари 2022 г., когато руските войски използваха югоизточните райони на Беларус ,за да настъпят по посока на Киев.
Твърде вероятно е Лукашенко искрено да е вярвал че Украйна ще бъде премазана бързо, светът ще преклони глава пред Русия, а на него ще му се размине. Отрезвяването у него вероятно настъпи когато стана ясно, че войната ще продължи дълго. Руските нашественици претърпяха унизително поражение, а Беларус бе заклеймен като съагресор. За капак на всичко, упоритата съпротива на украинците му докара и
безпрецедентни санкции от всякакъв вид –
политически, икономически, финансови, спортни. От този момент нататък пред Лукашенко имаше само една цел – да оцелее във властта на всяка цена.
Както подобава на взаимоотношенията сюзерен-васал, Беларус почти веднага бе инкорпорирана в орбитата на Москва. Практически целият военно-промишлен комплекс на страната заработи на три смени за нуждите на руската армия. Към фронта отпътуваха артилерийски и реактивни снаряди, както от складовете, така и от производствените линии в Минск и Орша. Минският завод за колесни влекачи продължи да осигурява платформи за пусковите установки за ракетите С-400 и „Искандер“. Различни предприятия доставят също така оптика, мерници, микроелектроника, оборудване за крилати ракети. Към този списък трябва да добавим и редица формално невоенни заводи, рафинерии, държавните железници и даже банки, които обслужват руската военна машина.
Военното сътрудничество между Беларус и Русия обаче далеч не се изчерпва с превръщането на републиката в тилова база на армията на Путин. Зависимостта на Лукашенко от Кремъл доведе и до
поглъщане на отбранителния суверенитет на страната му
от „големия брат“. В момента двете армии имат обща доктрина и командване, контролирано от руския Генерален щаб, обща система за ПВО, в която руските радари следят беларуското небе, и пълен логистичен контрол от страна на Москва върху беларуските жп линии, шосета и летища. Началото на войната в Украйна бе съпроводено и от значително увеличаване на руското военно присъствие. И докато преди 2022 г. руската армия разполагаше само с два комуникационни центъра на беларуска територия, то в последните години бяха изградени редица съвместни учебно-бойни центрове, които реално са най-вече военни бази на РФ. Това стана възможно чрез промени в конституцията на Беларус, които разрешиха постоянно пребиваване на руски сили на нейна територия. В момента руски бойни самолети и ракетни комплекси са постоянно дислоцирани на беларуските летища, има и сухопътни сили на Москва.
Това, което обаче най-силно тревожи съседите на Минск, е разполагането на десетки тактически ядрени заряди на нейна територия. Това бе официално потвърдено от Лукашенко в края на 2024 г., а през 2025 г. двете армии проведоха мащабни военни учения за практическо отработване на ядрени удари с учебни бойни глави. Формално зарядите са „дадени“ на Беларус и са инсталирани на нейни самолети и ракети. Реално обаче те се намират под контрола на Москва и се говори, че беларуските офицери дори не разполагат с кодовете за активирането им. Едва ли Путин има намерение да ги ползва, но със сигурност постигна целта си да плаши, като ги разположи непосредствено до границите на НАТО.
През годините в медиите се появяваха различни сценарии за руска агресия от Беларус срещу съседите й, членки на НАТО, или за нова атака към Украйна от север. И едното, и другото са малко вероятни, защото ще изискват значителни боеспособни сили, с които Кремъл в момента не разполага. Отделно от това, атаката срещу Украйна би била затруднена и от Припятските блата по границата. Затова Путин изглежда е напълно доволен от
ролята на плашило и съучастник,
която той е отредил на Минск. Лукашенко показваше, че това също го устройва, но напоследък в Киев рязко смениха подхода и на свой ред преминаха към заплахи. Украинците първо го предупредиха, че имат списък от 500 цели на беларуска територия, които те могат да поразят, а след това любезно го „помолиха“ да изключи ретранслаторните станции, помагащи на руските дронове. И в двата случая той отстъпи.
Отстъпчивостта на Лукашенко е ясна индикация накъде върви войната в Украйна. Изключително опитен в оцеляването, беларуският диктатор е наясно, че падне ли Путин, той ще е следващият. И затова още от сега търси резервни изходи по посока Пекин и Вашингтон. Дали са лично за него или и за странта му е трудно да се каже, но беларусите със сигурност ще пожелаят да тръгнат по нов път. У тях я няма традиционната руска омраза към Украйна, армията им е бутафорна, пък и около тях има достатъчно положителни и отрицателни примери, от които да се поучат.
