На днешната дата, преди 633 години – на 17 юли 1393 г. – българската история преживява едно от най-драматичните и съдбоносни събития в своето развитие. След продължителна и героична обсада пада Търновград – столицата на Второто българско царство, политическият, духовният и книжовният център на средновековна България и един от най-значимите центрове на православната цивилизация през XIV век.
Падането на Търново не е само военнополитическо поражение. То бележи края на една блестяща държавна и културна епоха, изградена от поколения български владетели, духовници и книжовници. Ако крепостните стени са сломени от силата на оръжието, духът на България, въплътен в личността на патриарх Евтимий, в Търновската книжовна школа и в саможертвата на защитниците на столицата, остава жив и продължава да вдъхновява поколенията. Историята не помни единствено пожарищата и разрухата. Тя пази спомена за достойнството, вярата и непреклонния дух на един народ, който дори в най-тежкия си час не се отказва от своите ценности.
Зад кулисите на една съдбоносна обсада
След битката при Косово поле на 15 юни 1389 г., когато загива сръбският княз Лазар Хребелянович, Османската държава окончателно затвърждава своето надмощие на Балканите. Новият султан Баязид I Светкавицата първоначално насочва вниманието си към Мала Азия, но още през 1391–1392 г. предприема нови настъпления на север от Стара планина, срещу Влашко и Южна Унгария. Тези събития дават надежда на цар Иван Шишман, който търси възможност да се освободи от наложената васална зависимост. Българският владетел влиза в преговори с унгарския крал Сигизмунд Люксембургски за организиране на общ отпор срещу османците. За султан Баязид подобни действия представляват открито неподчинение и стават повод за решителен поход срещу Търновското царство. През пролетта на 1393 г. многочислена османска армия, водена от султанския син Сюлейман Челеби, обсажда Търновград.
Три месеца героична съпротива
Разположен върху естествено укрепените хълмове Царевец, Трапезица и Момина крепост, Търновград е една от най-мощните крепости в Югоизточна Европа. Въпреки численото превъзходство на обсаждащите, защитниците оказват ожесточена съпротива в продължение на близо три месеца. По това време цар Иван Шишман се намира в Никопол, откъдето се надява да организира помощ. В столицата остава човекът, който поема тежестта на духовното водачество – патриарх Евтимий Търновски. Без да държи меч, той се превръща в истинския морален стълб на обсадения град. С молитва, слово и личен пример укрепва духа на защитниците и съхранява реда сред населението. Неговият ученик Григорий Цамблак го описва като човек, който бил „неотстъпим и непоколебим в думите, непоколебим в разума и несломим във вярата“.
17 юли 1393 г. – падането на столицата
След близо тримесечна обсада османците успяват да превземат Търновград. Според някои сведения решаващият пробив е осъществен откъм Френкхисарската порта на Царевец, а по-късната традиция говори и за възможно предателство – въпрос, който остава предмет на научни дискусии. След превземането започват масови убийства, грабежи и разрушения. Голяма част от дворците, обществените сгради и храмовете са опожарени или разрушени. Българската патриаршия престава да съществува като независим духовен център. Особено трагичен остава разказът на Григорий Цамблак за избиването на 110 търновски боляри и първенци, събрани под измамен предлог в една от търновските църкви. Следват неговите прочувствени думи: „О, свето войнство!… Не един по-рано, а други по-после, но всички, като застанаха вкупом пред мъчителя, оплюха го и веднага, като се представиха на Христа, се увенчаха с мъченически венец… Бяха сто и десет, чиято кръв обагри църквата.“ Това свидетелство остава едно от най-силните описания на трагедията, съхранени в средновековната българска книжнина. Малко по-късно значителна част от останалите търновски първенци и техните семейства са изпратени на заточение в Мала Азия. Разделяха се деца от бащи и братя от родни братя… Дни на плач бяха онези дни.“
Патриарх Евтимий – последният духовен страж на Търново
След падането на града патриарх Евтимий също е осъден на смърт. Средновековното житие разказва, че когато палачът вдигнал меча си, ръката му се вцепенила – чудо, което спасило живота на духовния водач. Макар този разказ да принадлежи към житийната традиция, той ясно показва огромното уважение, с което съвременниците му са гледали на неговата личност. Вместо екзекуция Евтимий е изпратен на заточение, вероятно в Бачковския манастир, където умира около 1402 г. По-късно Българската православна църква го канонизира за светец. Неговите ученици напускат пределите на България и разнасят традициите на Търновската книжовна школа във Влашко, Молдова, Сърбия и Русия. Именно чрез тях българската книжовност, език и духовна култура продължават да оказват влияние върху православния свят и след гибелта на държавата.
