Началото на войната заварва италианско-швейцарският журналист Лука Щайнман близо до фронтовата линия. Така изпод перото му се ражда книгата „Руският фронт“. „На 18 февруари 2022 година се намирах в Донецк, украински град контролиран от проруските сили. Издаде се заповед, че границите се затварят и останах единственият западен журналист в руската зона… Имаше огромна експлозия, взривиха кола на руски военноначалник. Постоянно чувах звуци от бомбардировките…“ си спомня той.
Ключ да остане е внушението, че е обективен, а не шпионин. Но важно е „моите западни читатели да не ме възприемат като рупор на руска пропаганда“ пише по-късно. Държал да не взима страна. „Вглеждам се в разделението вътре в семейството“, хората, с които е разговарял, му отговаряли: „Искаме да останем на мястото, където са родени нашите предци и където са погребани“.
Книгата е написана в калта на окопите, под звука на артилерията, в нея диша смърт. 30 годишният Щайнман е документирал 7 месеца преживелици сред войниците на Путин. Описва реалността: студена, сурова, объркана, но и с невъзможността да е безпристрастен. Книгата мирише на барут, страх и съсирена кръв. Не е нито проруска, нито проукраинска. Щайнман не оправдава агресора, но и не се ползва удобните клишета, с които западните медии опростяват един от най-сложните конфликти на нашето време. Според него обективността в една война е почти невъзможна, но честността – е възможна. Щайнман следва войските в настъпленията и отстъпленията им, влиза в изоставени села, разрушени градове, разговаря с цивилни, които живеят под непрекъснат обстрел. Погледът – изострен, езикът е жив, а ритъмът-кинематографичен. Той е разпънат между два огъня: руската страна очаква проруска пропаганда, а западната – да преувеличава и осъжда. Той обаче разказва това, което вижда. Книгата напомня, че репортерската работа е не само кураж, но и самота, отшелничество, непреклонност. Щайнман навлиза в историческите пластове – събитията след 2014 г., проследява как разцеплението между Киев и Москва става пропаст, в която пропадат хиляди животи.
Стилът на Щайнман е в традицията на най-добрите военни кореспонденти, от Хемингуей до Робърт Фиск. Езикът му е ясен, но не сух; драматичен, без да е патетичен. Чете се като роман, но остава документален до последната страница. Книгата показва лицата зад статистиката, гласове, останали заглушени. Тя не предлага отговор, не се забравя, защото е преживяна от очевидец.
