Литературата е емпатия, личната връзка между хората, без идеология и претенции за изключителност.
Родена е в София. Завършва английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, а от 2000 г. преподава там. От 2004 до 2006 г. е редактор в седмичната притурка за изкуство и култура на в. „Труд“ – „Арт Труд“. Член на Българския ПЕН клуб. Доктор по обществени комуникации и информационни науки.
Стихове и разкази на Кристин Димитрова са публикувани на 29 езика (английски, арабски, арменски, бенгали, гръцки, иврит, исландски, испански, италиански, каннада, каталонски, китайски, литовски, македонски, немски, персийски, полски, румънски, руски, словашки, словенски, сръбски, турски, унгарски, френски, холандски, хърватски, чешки, шведски).
Има издадени 10 стихосбирки у нас, 7 в чужбина, най-новата от които в САЩ, 3 книги с разкази, две с документален характер и два романа: „Сабазий“ и „Ще се върна за теб“.
– Като се разхождам по Женския пазар, виждам мултикултурализма в действие. Как виждаш съвместното ни бъдеще с мигрантите у нас?
– През фокуса на глобализма: светът е взаимосвързан, проблемите ни са общи и те трябва да се решават общо и трансгранично. Оттук следват съвети как европейците трябва да се чувстват, когато тълпи от хора от други континенти се преместват при тях без документи. Мултикултурализмът обяснява как хора от различни етноси и религии могат да живеят добре заедно стига културите им да са третирани равноправно, а новите съграждани да получат условия да практикуват досегашните си социални навици. Но ако тези навици не съвпадат със заварените? Ако нарушават реда там?
Римляните са го казали: „Когато си в Рим, прави като римляните. Но днес дали Рим има самочувствието да изисква уважение към собствената си култура?
Според Дъблинския регламент на ЕС, който в която държава е влязъл в Европа, там се регистрира и там остава. Чакайте сега, значи ние, които сме по границите на континента, ще трупаме мигранти, пък вие ще си ги избирате като от бонбониера? И ние отново ли ще бъдем буферна зона? Хем всички ще се обогатяваме от новите култури, хем пограничните държави ще трябва да приемат по-сериозното обогатяване.
Мултикултурализмът е смокиновият лист, който трябва да прикрие демографската криза в Европа. Тук сме все по-стари и все по-малко се размножаваме. През 2015 година, когато Меркел декларира, че Германия може да приеме бежанците, не се говореше за това. Говореше се за хуманитарна помощ, добрина и съчувствие. Но фабриките имаха нужда от работници, старческите домове – от санитари. На хората им повтаряха: „Обичайте новодошлите, разбирайте ги“. Но колко трябва да ти е широка душата, за да не видиш, че целият ти познат свят се преобръща?
Теориите не могат да те накарат да заобичаш някого. А колкото до нас, българите, ние сме помагали на не един народ и без идеологически предписания.
Но да се върна към Женския пазар. На ниво отделен човек за мен идеологиите изчезват. Никой не е избягал от добро. И когато иска да печели хляба си с честен труд, да бъде съвестен гражданин и да спазва законите, той има цялото ми уважение. И на Женския пазар сред хората виждам това – един си е отворил пекарна, друг продава агнешко, трети – менте-анцузи, защото самите анцузи са си истински, нали хората си ги носят? Това е човешката истина. Не в емблемата, а в същината, в това за какво ставаш. Такава е за мен и литературата – с човешки размер. Тя трябва не да теоретизира, а да вижда.
– Присъствието на различни култури ни обогатяват.
– Така е. И когато някой отвори дюнерджийница, чешка бирария или виенска сладкарница, естествено, че това обогатява. Обичам суши, но не го пропагандирам от идеологическа гледна точка.
– Как изглежда нашата идентичност отвън?
– Пред чужденците ние показваме кукери, народни песни, тракийски съкровища и нестинарски танци. Повечето чужденци нямат никаква представа за нас. На рецитал в Чикагския университет човек от публиката ме попита: „Извинете, кое прави вашите стихотворения български?“ Отговорих му: „Те са писани на български език от човек, който е роден в България, и говорят за неща, случили се там.“ Той казва: „Да, ама нещо не съм сигурен.“ Питам го: „Вие с народна носия ли очаквахте да ме видите?“ А той: „Ми да, нещо такова…“
На английски има едно понятие „уърлд мюзик“, музика от света, която не е правена на английски. Ние се появяваме на това място като част от пъстротата на света. Никой не мисли специално за нас, защото от нас нищо не зависи. Собственото ни мнение съществува като глас в ООН-то и ЕС и то пак не е кой знае колко собствено. Отвън най-често ни възприемат като част от Балканите. Идваш тук, откачаш си главата, играеш кючек. Пееш фолк. Живееш върху буре с барут и т.н…
– Как схващаш призивите за пълен суверенитет?
– Това са глупости. Северна Корея се славеше с това, но се разбра, че ако се държи непослушно, някои камиони с доставки от Китай престават да идват. Няма държава в света, която да е напълно независима и автономна – зависим и от природата, и от географията, и от съседите. Всичко се влоши, когато започнаха войните, ковидът, скъсаха се връзките помежду ни. И всеки пострада.
– Войните се намесиха в нашия живот…
– Започва от някой, който обича властта, и е сигурен, че ако умрат милион хора, това си струва. И да – историята увековечава тези, които правят големи кръвопролития. Александър Велики, Наполеон – всички ги славят. Вървиш, стреляш. Историята ни учи на победи, не непременно на добрини.
Не всичко на това високо ниво обаче е продиктувано от маниакалност или диагноза. Всеки има своята логика. Може да не я приемаме, но тя съществува. Русия е свикнала да има буферни държави около себе си, защото границите й са в равнина. Това не е добра новина за съседите й. Близостта на отсрещния военен блок също я дразни. Но кой въобще е искал да нахлува в Русия?
С нападението им пострада не само Украйна. Отвори се кутията на Пандора. Географията беше тръгнала да става маловажна, но отведнъж отново дойде в центъра. Китай открай време си иска Тайван, но изненадата беше, че и Тръмп си поиска Гренландия, станала важна поради разтапянето на Северния ледовит океан. Международният правов ред изтъня и под него лъснаха сферите на влияние. И на този фон ние какво да казваме? „Нашата реколта с розово масло тази година не излезе силна…“!
Преди бяхме по-спокойни, светът се движеше съобразно общоприети правила. Дори някой да не вярваше в тях, все пак го беше срам да го заяви в ООН-то. Сега, който каквото иска, казва: „Дайте ми го!“ и свръхтежките играчи налагат своето. Няма полиция, на която да телефонираш и да кажеш, ало тука ме нападат. Несправедливо е, но трябва да се мисли навреме.
– Все пак принципът на литературата е да защитава справедливостта, макар и в неизгодна позиция.
– Винаги. Литературата е емпатия, личната връзка между хората, без идеология и претенции за изключителност. Съвпада по интерес с психологията, антропологията и социологията, но с голяма разлика: социалните науки виждат статистиката, докато литературата вижда отделния човек – съдбата му, тайните му, стремежите му. И през книгата му казва: „Не си сам, не си сам“.
– И да възпитава в емпатия. Има умствена интелигентност. Обаче има и интелигентност на чувствата.
– Опознаеш ли някого, ти започваш да разбираш мотивите му. Не казвам, че ще го заобичаш, но до любовта ти остава да изкачиш само още едно стъпало. И чрез всичките си герои – добри и зли – литературата се бори именно за това стъпало. Там са още емпатията, справедливостта, доброто. Ако книгата не се занимава с тях, значи тя се занимава с липсата им. Което е пак същото. Литература, която защитава злото, няма право да съществува, губи смисъла си. По същия начин един сериен убиец няма право да бъде сред хората – той е загубил човешкото в себе си. Длъжни сме да защитаваме това, което ни прави щастливи и заедно.
– Кое е перспективното в интелекта на твоите студенти?
– Имам само добри думи за тях. Срещат се и калпазани, но имам добри думи и за калпазаните. Не знаят какво да очакват, но идват, за да учат. Ролята на преподавателя е да им дава или нещо ново, или интересен ъгъл към това, което вече знаят. Ще го кажа като квартален пласьор – те се зарибяват по това разширяване на информацията. Но то не е лесно. Чета много статии, за да им сервирам изненадата, онова, което ще допълни недоизказаното. И надушат ли го, искат още и още, бездънни са. Трябва да сме спокойни за тях.
– Новите технологии позволяват натрупвания, които за моето поколение са непознати. Да надникнат в Индонезия или да гледат как пътува космически кораб.
– От друга страна, алгоритъмът може да те опази от всичко, което би се радвал да научиш, но няма да го научиш. Затваря те в балона сред себеподобно мислещите. И сред тази многотия е лесно да останеш неинформиран. Всеки, който подценява младите, обаче, греши… По-готови са за света, отколкото ние бяхме през 90-те. Дойде промяната, а ние сякаш бяхме живели в болница до този момент – имаш някакво ъгълче там, дават ти храна, може да не е най-хубавата, но ти я дават. Легло, за да се излежаваш, стая с нисък таван. В един момент светът се отвори. Аз и досега съм беззащитна по отношение на търговските въпроси. А новите поколения са по-умели, отраснали са в динамична среда.
– Какво мислиш за професията на военнослужещите?
– Необходими хора. Всички се надяваме, че никога няма да им се наложи да работят по същината на професията си. Разчитаме на дипломацията. Но който няма армия, храни чужда, това е ясно. В свят, в който всеки започна да си взима каквото му трябва, липсата на силна армия би била сериозна грешка. Всички искаме да ни обичат, да облъчваме света с народни песни и меката си сила, но твърдата сила е тази, която решава нещата. Без силна армия миролюбието започва да изглежда не като избор, а като липса на такъв.
– Имаш стихотворение за децата в метрото и друго, за бандите в мола. Вестниците и фейсбукът реагираха остро отрицателно: вижте тия бандити без контрол. Ти ги виждаш като ощетени от обществото.
– Много от тях са ощетени. Самия факт, че те се търсят помежду си, за да правят глутници, означава, че търсят дом, търсят някой да ги изслушва, търсят близки хора, сродни души. Когато тези неща липсват, и най-малкото лепило може да обедини група. Изненадана съм, че децата се събраха на територията на агресията и на някакъв тип национализъм. През социализма хората се събираха на тема Джулая, дънки, автостоп, Ролинг Стоунс, свобода, „правете любов, не война“. Това ни липсваше, заради това се събирахме. Сега те са свободни – без грижа от вкъщи, без внимание към тях. Искат структура, идеали, ред. И като няма кой друг, те се опитват да го въведат по свой вкус.
Родителите нерядко са в чужбина. Бабите и дядовците им ги отглеждат и те се търсят помежду си на поколенческа основа, стават част от агитки. Не мога да разбера как може да се сбиеш заради отбор. Влизаш в някаква тълпа, викаш „ние“, „ние“… Там играят 11 човека, отсам 11 човека. Кои сте вие? Вие сте зрители. И въпреки това има цели агитки с подходящи анцузи, размахват юмруци, гледат тревожно дали ще победят. Чудо велико. Тези хора чувстват нужда от принадлежност. Търсят смисъла, не го намират във всекидневието си, после го виждат в нещо обединяващо. Лесни клишета, те се татуират с тях.
– Имаш и едно стихотворение за смъртта на политика, от когото много хора са били зависими. На опелото те го чувстват все още като съществуващ шеф, но вече разпадащ се във въздуха. Преходът премина ли своя пик заедно с времената, когато се стреляха по улиците?
– Стреляше се най-много, когато се разпределяха държавните активи. Изчезваха от едната страна на тефтера и се появяваха от другата в нечия банкова сметка. Сега вече пистите за икономическо състезание са до голяма степен формирани. Знаеш с кого се конкурираш, накъде трябва да се тича. Вече, мисля, е невъзможно да дадеш едни големи кинти на някой пълен профан и да му кажеш: „Стани банкер!“ Има си истински банкери и те ще го изядат.
Така че да, преходът премина. Вече не може да бъде извинение.
– В романа „Сабазий“ използваш митология. И се питах дали тя стъпва на преки наблюдения?
– Две години работих във в. „Труд“. От един момент нататък знаех, че ще го напусна, въпреки че журналистиката много ми харесваше. Върнах се към университета, защото във вестника виждах отвътре как се нагласяват нещата. Как пресата произвежда разкази за събития, вместо да изравя истината за тях. Видях какво представляват медиите отвътре, веригата на съподчинение. Има един преден фронт, който е за очите, и един заден план, който никой не го знае, но той е по-силен от всичко друго. Тези отпред са пешки. „Сабазий“ е написан, защото щях да се пръсна от всичко, което се натрупа в мен.
– Премина ли този исторически етап?
– Първо, превръщането на тази огромна държавна собственост в частна беше процес, който смущаваше дори западните икономисти. До 1989 г. приватизация в подобен мащаб не се беше случвала в света. Това означава, че е имало подготовка на местно ниво и едни се оказаха по-подготвени от други. Медиите ни говореха за мутри, за мафия. Откъде изведнъж дойде тази мафия? На всичкото отгоре, тя се ползваше с публично уважение. В статия в „24 часа“ пишеше: „член на подземните среди, високо в йерархията, ни каза в интервю еди какво си…“ Моля? Какъв е този „член на подземните среди, високо в йерархията“? Вие значи всички сте във връзка с тези членове на подземните среди и си ги интервюирате. Тези хора не бяха случайни. Всички бяха с държавен ангажимент, само че принадлежаха към различни фракции. Едва ли ще научим цялата истина за периода, но и сега знаем немалко.
– В тази ситуация на идеология, дезинформация, изкуствен интелект, как виждаш ролята на литературата, макар че то донякъде фейсбукът като че ли я замести.
– Много интелигентни хора днес не четат художествена литература. Вече „интелигентен“ и „четящ“ не минават за пряко свързани. Обясняват ми, че ако искаш да кажеш нещо, слагаш три емотикона и готово. Оттам нататък можеш да си добър по математика и не ти трябва да четеш.
– Каква е ролята на литературата? Ти си превеждана на различни езици, има хора в други страни, които се интересуват от твоето писане…
– Не знам. Сякаш си тръгва от читателите и отива в ръцете на институциите. Достъпът до разни международни конкурси е улеснен, но там пък май искат да си видят идейната програма точка по точка. От една издателка знам, че са я питали: „Абе дайте някой български роман за екологията, че да го преведем“. Добър, лош, няма значение, важното е, да е за екологията. Останалата част от успешното представяне е силен литературен агент, който да ти проправя пътя. Да поръчва рецензии, да създава видимост. Накрая всичко се дави в потоп от книги, които всеки хвали и никой не дочита. Литературният елит, струва ми се, е преминал в ръцете на тези, които го менажират. Не знам какъв е обратният път.
Това убива и киното. Гледаш български филм, спечелил 15 награди по фестивалите, а вътре декламират, държат се абсурдно, мълчат и мучат сред някаква постапокалиптична действителност. Ще прозвуча ретро, но комедии като „Оркестър без име“, „Двойникът“, „Топло“, „Вилна зона“, „От нищо – нещо“ или „Опасен чар“, направени с лекота, с проницателност, с намигване, без претенциозност и без напъване, в момента май са невъзможни. Накъдето се обърна, гледам напъни да се впечатли журито. Докато се напъвате за тези журита, помислихте ли, че искате да има истински читатели или истински зрители? Не, целта е да се влезе в схемата.
Фейсбук не може да замени литературата, но вече я е заменил. Поезия, разкази, критика, културни новини, анализи – всичко, което преди беше по вестниците и имаше свои рубрики, вече се е приютило в мрежите. Страниците за култура – явно обвинени в нерентабилност – изчезнаха от вестниците. Но като си оставиха само рентабилните новини, защо са им толкова малки тиражите днес? Едни неща бяха умъртвени, други бяха възродени по нов начин. И този нов начин си изобрети свои пътеки.
– Как виждаш бъдещето на поезията….
– В публичното пространство тя става все по-сувенирна. Под повърхността обаче е интересно. Многократно съм участвала в журито на конкурса „Петя Дубарова“ за пишещи от 14 до 19-годишна възраст. Преди се притеснявахме, че могат да ни изпратят текстове, генерирани от изкуствен интелект и те ще звучат сносно. И така, лишени от проблясъци, но и от грешки, могат да се промъкнат до челните места. Не се случи точно това. Стиховете на участниците си бяха написани от човешки интелект, с всичките му правописни грешки тук-там, недомислици и личен стил на изразяване, най-често почерпен от домашната среда.
Нямаше глупави деца. Имаше лошо научени деца. Трупаха епитети, разкрасяваници, поетически словеса, абстракции, неумели рими, поетизирани разкази за това, което им се е случило в училище или най-често за първата любов. И защо не се бяха възползвали от възможностите на изкуствения интелект? Може би от честност, но аз, като дългогодишен преподавател в Университета, много-много не вярвам в ученическата честност. Те искаха да бъдат изслушани. Искаха да изразят вълнението си, да разкажат, да осмислят, да преживеят отново. Пишеха, за да ги прочете някой. За тях дори не беше толкова важно да вземат награда, колкото някой да ги прочете. Не знам колко хора четат поезия, но все повече искат да я пишат. Днес фейсбук е част от същото.
И все пак, странното е, че при всички трансформации, които видяхме през последните години, поезията оцелява. Развива се. Обичана е. Провира се през рекламите, пее се в песните, радва се на преводи, книгите с поезия се купуват. Както е крехка на вид, носи неочаквана жилавост. Тя е като Давид, който е обкръжен от Голиати, но не е престанал да върти прашката си.
– По-голяма част от младите автори подреждат кратката си проза в стълбичка с надежда тя да стане стих.
– Грешиш. Гимназистите искат да пишат в рими. Римата напълно е победила като усещане за поезия свободния стих. Имам предвид тези деца от цяла България, които изпращат около 200 работи за конкурса. Тази година съм изчела сигурно 1000 юношески стихотворения. Единици са тези, които могат да си представят поезията без рими.
Най-напред интернет беше мрежа, а сега е множество пашкули, затворени в себе си. Ние в пашкула сме чудесни, всички останали сте дилетанти и фигуранти. А тези, които пишат извън пашкула са убедени, че трябва да се пише с рими. И 90% от децата, които бяха пратили стихотворения, се опитваха да пишат в рими, не можеха, но искаха. Всеки имаше право да участва с 10 творби, бяха над 160 кандидати. Повечето бяха пращали стихове. Проблемът е, че за да ти се получи мерената реч, трябва да имаш ритъм, ударенията в римуваните думи да съвпадат. А тяхното разбиране е, че рима е всичко, което си прилича. Има елементарна техника, но те не я познават. Това не бяха експерименти с римите, а тонове мило неумение. Не мисля, че свободния стих е победил. Във всеки момент водата се затваря над главата му и над нея излиза ръката, която държи римите.
– Кое трябва да превърне свободния стих от проза в поезия? Може би някаква структура?
– Синтез. Прямота. Пряк вътрешен път до паметта, усещанията, страховете, жаждите, мисълта. С образи, но без обяснения. Пестелива работа с думите. Някога хартията е била скъпа и са записвали само най-важното. Днес – принтираш, не ти харесва, принтираш наново. Хабиш повече хартия, отколкото на пишеща машина, защото там внимаваш. Сега имаш безкрайно онлайн пространство, в което сутрин, обед и вечер можеш да напишеш най-голямата си – щях да кажа глупост – може и умност да е, и резултатът е, че си добавил себе си към океана от безкрайно повтарящите се едни и същи „поезии“. Нямаме граници, нямаме спънка, няма я организиращата мисъл, че всичко написано в литературата е адресирано не само до читателите, но и до самата литература. Леят се думи из мрежите, а поезията губи стрелите си. Как би изглеждал един човек, който е излязъл извън очертанията си? Когато нещо може да е всичко, то се превръща в нищо.
