Безпилотните системи, изкуственият интелект и космическите ресурси са въздушната мощ на армията.
В последните години с бързи темпове се развиват средствата за водене на бойни действия и геостратегическия театър на военните конфликти. Това неминуемо оказва влияние върху развитието на армиите на отделните страни.
Военната авиация реално се превръща в система от системи, където изтребителят е само един елемент в мрежа, включваща спътници, дронове, кибер – оръжия и AI – аналитици. Това е революция, а не еволюция – казва полковник професор Асен Маринов – началник катедра „Авиационна техника и технологии“ на ВВВУ „Г. Бенковски“.
Наблюдава се нарастващ потенциал на България в областта на безпилотните летателни системи и модерни технологии. Това е важна стъпка напред към утвърждаването на страната ни като сериозен фактор в тази динамично развиваща се среда – такова мнение изразяват и от катедра „Електроника, автоматика и информационни технологии“ на училището – ръководена от полковник доцент Стефан Билидеров. Тези две катедри са водещи във Факултет „Авиационен“ при подготовката на специалисти за нуждите на ВВС.
Средата вече е качествено различна – казва полковникпрофесор Асен Маринов. В последните конфликти масово навлизат
безпилотни летателни системи,
комуникациите се нарушават, навигацията може да бъде заглушена или подвеждаща, а информацията е едновременно в излишък и с ниска надеждност.
Това налага прецизно адаптиране на образованието, защото ролята на бъдещия пилот постепенно се променя. Управлението на летателен апарат остава важно, но вече не е доминиращият елемент от неговите задачи. Все по-съществена става способността за интерпретация на средата и вземане на решения при непълна и противоречива информация.
Космическите ресурси и сензорните системи разширяват информационната картина и повишават ситуационната осведоменост. Безпилотните системи осигуряват както разузнавателни възможности, така и ударен ефект, включително чрез натоварване на системите за
управление на противника.
Тези предимства обаче не гарантират устойчиво превъзходство. Противодействието включва въздействие върху комуникации, навигация и управление, което неизбежно води до фрагментирана и непълна картина на обстановката.
В тази среда бъдещите пилоти трябва да разбират не само своята платформа, но и възможностите и ограниченията на безпилотните системи и свързаните с тях технологии. Те ще действат в интегрирана среда, в която сензорни мрежи, космически ресурси и системи за управление и противовъздушна отбрана функционират като единно цяло. Това ще наложи все по-сериозното навлизане на изкуствения интелект като инструмент за анализ и подпомагане на решенията в реално време.
Оттук възниква и по-широк въпрос за модела на обучение. Не дали четиригодишният цикъл е достатъчен сам по себе си, а дали съществуващата структура с паралелно
изучаване на военна специалност,
военна специализация и гражданска специалност остава най-ефективният подход. Този модел не е характерен за водещите военновъздушни академии на държавите, от които България придобива нови летателни платформи.
Все по-ясно се очертава необходимостта от преосмисляне в посока на по-задълбочено академично образование, което да формира не само изпълнители, а специалисти със системно мислене и способност за работа в сложна среда.
Безпилотните системи, изкуственият интелект и космическите ресурси разширяват значително възможностите на въздушната мощ. Те позволяват по-широко наблюдение, по-бърза обработка и синтез на информация, както и по-висока степен на координация между различните елементи на интегрираната система от способности. В резултат се съкращава времето между откриване, оценка и въздействие, което създава предпоставки за предимство в динамична среда.
Но заедно с това се формира и
нов тип зависимост,
от свързаност, от данни и от алгоритми.
Проблемът е, споделя професор Асен Маринов, че в реална конфликтна среда именно тези елементи най-често се нарушават. Комуникациите се прекъсват, навигацията може да бъде заглушена или подвеждаща, данните стават непълни или противоречиви, а алгоритмите работят в условия, за които не са оптимизирани.
В такава среда човешкият фактор остава последната линия на устойчивост. Не защото е безгрешен, а защото може да функционира там, където информацията е недостатъчна, противоречива или несигурна, и да взема решения в условия, в които технологичните системи достигат своите граници.
Точно тук се проявяват ограниченията на технологично наситените системи при нарушена свързаност и непълна информация. Това не намалява тяхната значимост, но поставя акцент върху необходимостта от устойчива човешка преценка, която да интегрира и интерпретира резултатите от различните източници.
Ролята на авиационния инженер
се променя дори по-радикално. Ако пилотът се превръща в интегратор на решения, инженерът се превръща в архитект на устойчивостта.
Съвременният инженер вече не може да мисли само в компоненти. Той трябва да мисли в системи, да разбира как техническа повреда влияе върху алгоритми, информация и решения, и да работи на пресечната точка на механика, електроника, киберсигурност и данни.
В този смисъл инженерът също взема решения, но на различно ниво и с различен хоризонт. Той отговаря за устойчивостта на системата във времето. Това изисква разбиране не само на техниката, но и на мисията.
Тук се откроява един тревожен парадокс с ясни причини. В България инженерните специалности често не са сред предпочитаните избори на кандидат-студентите, докато същевременно най-добре подготвените ученици, когато продължат образованието си в чужбина, се насочват именно към инженерни направления.
