Иван Бърнев е военен пилот във филма, баща му – в живота.
Двама мъже, бивши противници от Втората световна война, се срещат неочаквано през 60-те години на ХХ век. И това ги връща към младостта им. Героят на Иван Бърнев, Стоян, бивш летец-изтребител, във филма на режисьора Анри Кулев е екскурзовод в музей. Там идва американецът Джон (Ерик Бентли), участвал в бомбардировките над българската столица през 1944 г. като пилот в ескадрила на САЩ. И това слага началото на военната драма „Пилоти”. Спомените на главните герои са от дните на най-опустошителните епизоди от войната за България. Хиляди хора загиват, над 12 хиляди сгради, основно в центъра на стария град, са в руини.
Лентата разказва за реалните исторически събития от 1943-44 година и се основава на реалните спомени на български пилоти, участвали в героичната защита на София. В нея дава живота си и българският летец Димитър Списаревски, осъществил легендарния таран срещу американски изтребител. Филмът се снима в село Владо Тричков, София, Божурище, Соколовския манастир.
Интересна е личната връзка на актьора Иван Бърнев с професията на военен пилот в реалния живот. Защото неговият баща е служил като летец. Както документалният филм на режисьора Олег Ковачев и сценариста полк. Димитър Недялков ни припомня подвига на въздушния ас Списаревски, така и сегашният игрален филм връща паметта за героизма на българските летци, забравени по-късно по времето на социализма.
Накратко
Една изумително красива и увлекателна книжка би забавлявала вашите деца. „Хорът на уличните котки“ е дебютът за малчугани на българската писателка, поетеса и журналистка Оля Стоянова, наскоро издадена от ИК „Жанет 45“. Забавна, градска и дълбока приказка, разказана с хумор, а прекрасните илюстрации на художника Ясен Григоров я превръщат в истинско визуално пътешествие. Горещ юлски следобед, непоносима жега. Хората и гълъбите търсят сенки, а върху високите градски покриви кипи бурен и настръхнал живот. Трима улични котараци са влюбени в три котки – разговарят, спорят и философстват за смисъла на своите девет живота. Ежедневието им на градски герои започва от лова и дипломатическите им отношения с хората, през съзерцанието на луната и рицарските турнири, чак до голямата им страст – мяукането в хор. Изпълнено е с премеждия и малки героични подвизи. Всяка котка е със свой собствен характер и его, но когато се наложи, те се обединяват. Поуката е, че за хубавата песен (и за добрия живот) е нужно гласовете ни да се сливат хармонично в обща мелодия, без да губим индивидуалност. През „котешките девет живота“ книгата учи децата да ценят живота си, да не правят глупави рискове и да броят дните си с мисъл. Да погледнат на бездомните животни не като „мърлячи“, а като същества с богати съдби, които изпитват любов, гордост и нужда от приятелство.
Германската писателка Кристине Вунике е носител на тазгодишната награда „Георг Бюхнер“ за 2026 г. на стойност 50 000 евро и е сред най-значимите литературни награди в немскоезичния свят. Връчването на приза ще се състои на 24 октомври в Държавния театър в Дармщат. Журито отличава Вунике за „винаги изненадващото и майсторски изградено повествователно творчество“, чието действие се развива на различни места – сред които Холивуд, Нагасаки и Париж. Според оценката на комисията книгите й въвличат читателите в „нова завладяваща среща между факт и измислица“, а творчеството й разкрива фантазното в привидно историческото и позволява критичен поглед към европейската научна и колониална история, но без да губи съпричастност към героите си. Журито отбелязва и нейния „изтънчен езиков хумор“.
Кристине Вунике е родом от Мюнхен (1966 г.) Учи лингвистика, германистика и психология в Берлин и Глазгоу. През 90-те години публикува радиопиеси и радиоочерци, а първите ѝ романи са „Фабриката на Фортескю“ (1998 г.) и „Джетлаг“ (2020 г.). Известна с романите си за необичайни исторически личности и светове на знанието, най-често свързани с XVII, XVIII и XIX век. „Дамата с нарисуваната ръка“ (2020 г.) получава наградата „Вилхелм Раабе“ и е в краткия списък за Германската награда за книги. Последната ѝ книга е „Восък“, чието действие се развива във Франция през XVIII век, която също е сред финалистите за отличието,
Изложбата „Старите градски къщи разказват истории“ беше открита вчера в къщата музей „Емфиеджиева къща“ на Кюстендил. Експозицията е инициатива на културни организации от България и Република Северна Македония и е в основата на трансграничен културен маршрут. Представя 13 архитектурни обекта от Дупница, Кюстендил, Крива Паланка и Кратово, които ни отвеждат към втората половина на XIX и началото на XX век, когато градовете в централната част на Балканите преминават през значителни стопански, административни и културни промени.
Представени са различни зони на градския живот в архитектурната среда, според три критерия – разпознаваем занаятчийски почерк, документирана история на собствениците и строителите и степен на запазеност, която позволява подробно архитектурно проучване. Включени са възрожденски къщи от XVIII и XIX век и сгради от началото на XX век. „Пътят на майсторите“ показва влиянието на майсторите и резбарите от Дебърската художествена школа – сходни орнаменти, (лозова пръчка, акантов лист и розета). „Пътят на капитала“ проследява търговските връзки с Виена, Солун и Дубровник. „Пътят на идеите“ е свързан с образованието и пътуванията, донесли нови представи за бита. Тези влияния могат да бъдат разпознати в съчетаването на ориенталски и европейски елементи в интериора на къщите.
Войната в Украйна през погледа на очевидец
Началото на войната заварва италианско-швейцарският журналист Лука Щайнман близо до фронтовата линия. Така изпод перото му се ражда книгата „Руският фронт“. „На 18 февруари 2022 година се намирах в Донецк, украински град контролиран от проруските сили. Издаде се заповед, че границите се затварят и останах единственият западен журналист в руската зона… Имаше огромна експлозия, взривиха кола на руски военноначалник. Постоянно чувах звуци от бомбардировките…“ си спомня той.
Ключ да остане е внушението, че е обективен, а не шпионин. Но важно е „моите западни читатели да не ме възприемат като рупор на руска пропаганда“ пише по-късно. Държал да не взима страна. „Вглеждам се в разделението вътре в семейството“, хората, с които е разговарял, му отговаряли: „Искаме да останем на мястото, където са родени нашите предци и където са погребани“.
Книгата е написана в калта на окопите, под звука на артилерията, в нея диша смърт. 30 годишният Щайнман е документирал 7 месеца преживелици сред войниците на Путин. Описва реалността: студена, сурова, объркана, но и с невъзможността да е безпристрастен. Книгата мирише на барут, страх и съсирена кръв. Не е нито проруска, нито проукраинска. Щайнман не оправдава агресора, но и не се ползва удобните клишета, с които западните медии опростяват един от най-сложните конфликти на нашето време. Според него обективността в една война е почти невъзможна, но честността – е възможна. Щайнман следва войските в настъпленията и отстъпленията им, влиза в изоставени села, разрушени градове, разговаря с цивилни, които живеят под непрекъснат обстрел. Погледът – изострен, езикът е жив, а ритъмът-кинематографичен. Той е разпънат между два огъня: руската страна очаква проруска пропаганда, а западната – да преувеличава и осъжда. Той обаче разказва това, което вижда. Книгата напомня, че репортерската работа е не само кураж, но и самота, отшелничество, непреклонност. Щайнман навлиза в историческите пластове – събитията след 2014 г., проследява как разцеплението между Киев и Москва става пропаст, в която пропадат хиляди животи.
Стилът на Щайнман е в традицията на най-добрите военни кореспонденти, от Хемингуей до Робърт Фиск. Езикът му е ясен, но не сух; драматичен, без да е патетичен. Чете се като роман, но остава документален до последната страница. Книгата показва лицата зад статистиката, гласове, останали заглушени. Тя не предлага отговор, не се забравя, защото е преживяна от очевидец.
