Тръмп промени не само формата и съдържанието на дебата, но и стилистиката на документите на Алианса, коментира директорът на Института по икономика и международни отношения, за срещата на върха в Анкара.
-Г-н Кючуков, какви бяха големите новини от срещата на върха на НАТО в Анкара?
-Страхотно заседание – това беше оценката на американския президент след края на срещата. А това не са думи, които често се чуват от устата на Доналд Тръмп по отношение на НАТО. Затова и декларациите за успех в Анкара имат своето основание – допълнени със сериозна доза облекчение предвид атаките на Тръмп към Испания или подновените претенции към Гренландия непосредствено преди съмита. Тези нагласи предопределиха и самото съдържание на дебатите: те бяха инструментални, а не концептуални. Като доминираха два елемента: парите и оръжието. Генералният секретар на НАТО Рюте докладва, че през миналата година европейските страни членки са увеличили разходите си за отбрана със 139 милиарда долара, че са предвидени „милиарди, милиарди, милиарди” нови средства, за да се постигне това, което той нарече „трилионът на Тръмп” (т.е. нивото на увеличение на разходите за отбрана на континента по време на втория мандат на американския президент), сключени бяха и сделки за над 50 млрд. долара за нови военни поръчки.
-Какво реално се договори в Турция и кои са акцентите в приетата Декларация?
-Тръмп промени не само формата и съдържанието на дебата, но и стилистиката на документите на Алианса. Вече отсъстват дългите политически текстове, обосноваващи позиции и формулиращи стратегии. На тяхно място идват прагматичните, кратки (в дадения случай – от 6 точки) и декларативни текстове. Ключовите моменти от декларацията в Анкара бяха потвърждението на непоколебимата ангажираност към принципите на колективната отбрана в съответствие с чл. 5 на Вашингтонския договор (разколебана от поредица заявления и действия на президента на САЩ през годината), както и определянето на Русия като дългосрочна заплаха за евроатлантическата сигурност и стабилност. Което само по себе си очерта коловоза за бъдещото развитие на Алианса.
-Повече или по-малко сигурност ще имаме във времето след срещата, за която се прогнозираше, че „след нея вече нищо няма да е същото”?
-Европа отдавна вече не е същата, войната се завърна на континента, мирът отсъства не само като цел, но дори и като понятие, сигурността се превърна в доминираща цел и носеща конструкция на всички останали политики на национално и международно ниво. Срещата даде силен тласък за осигуряване на материалната основа за европейската отбрана. Само по себе си обаче това не задължително носи повече спокойствие, ако не бъде допълнено с политическите и договорно-правните елементи на сигурността. С други думи – ако не се постигнат споразумения, че оръжията ще бъдат средство за предотвратяване на война, а не елемент от подготовката за нея. Алтернативата на договорената, споделената сигурност е общата, бих казал удвоената несигурност. Което пък е най-прекият път към нова надпревара във въоръжаването и нова Студена война.
-Даде ли се по-ясен отговор за края на войната в Украйна, за това как ще свърши и какво идва след нея?
-Украйна има всички основания да бъде доволна от резултатите. Тя постигна своите цели. Като за разлика от едното изречение по темата през миналата година, сега на Украйна е посветен един от шестте параграфа. Освен определянето на Русия като основен риск за Европа, беше подчертано, че Украйна е фактор за трансатлантическата сигурност и съюзниците са единни в непоколебимата си подкрепа за Украйна, която защитава своята свобода, суверенитет и териториална цялост (тук се набива на очи важният за дипломатите детайл, че Алиансът като цяло не се ангажира с въпроса за териториалната цялост на страната, а този въпрос е формулиран като украинска цел). Гарантиран бе и ангажиментът за предоставяне финансова помощ от 70 млрд. евро за Украйна през 2026 г. и не по-малка сума през 2027 г. Второто бе особено важно и бе постигнато под натиска на Германия, защото редица страни начело с Италия имаха резерви по въпроса. Това бе и своеобразно изпреварващо действие, доколкото през следващата година предстоят избори в няколко европейски страни, където националистически и популистки формации имат сериозно влияние – а всички те са твърде резервирани към предоставяне на национален финансов ресурс като помощ за други държави. Същевременно не получи подкрепа предложението на Естония всички да заделят по 0,25% от своя БВП в помощ за Украйна – като тук резервите бяха от Франция, Италия, Испания и мнозинството други членки. Очаквано в декларацията отсъства споменаването на украинско членство в НАТО – като след съмита на Алианса във Вилнюс преди три години вече ориентацията е към двустранни и многостранни гаранции за сигурността на страната извън членството в Алианса. Същевременно Зеленски получи личните уверения на Тръмп, че ще бъде даден лиценз за производството на „Пейтриът” в Украйна – нещо, което се беше превърнало в ключов проблем с оглед осигуряване на противовъздушната отбрана на страната (въпреки че реалният ефект от това може да се очаква след 2-3 години).
-Какъв тест постави срещата пред европейските членки на Алианса по отношение на бъдещата ни сигурност, дава ли нова концепция т.нар. НАТО 3.0?
-В Анкара бяха замазани пукнатините по фасадата, но проблемите с ремонта на фундамента останаха. Тезата на министъра на войната на САЩ Хегсет, за преход към НАТО 3.0, лансирана преди месец на среща на Алианса, не е нова за академичните среди, но тя реално едва сега се подема като политическа доктрина. Нейната разработка тепърва предстои, държавите членки все още не са формулирали свои позиции и затова тя отсъстваше от публичното пространство при срещата в Турция. Като от отговора на тази идея ще зависи динамиката на трансатлантическото партньорство занапред. В резюме това предполага ребалансиране на НАТО към укрепване на европейския стълб, завръщане към военната същност на Алианса (т.е. твърдата сила) от епохата на „НАТО 1.0” и Студената война с фокус върху бойните способности и възпиране заплахите за континента, поемането от Европа на гаранциите за собствената ѝ конвенционална сигурност (при евентуалното запазване на американските ангажименти за ядрено възпиране). Иначе казано: своеобразна европеизация на НАТО под мотото „по-силна Европа в по-силен, обновен Алианс”. Трябва да се отчита, че САЩ поставиха и негласен срок за ускоряване на решенията в тази посока – Хегсет обяви шестмесечен преглед на американското военно присъствие на континента с оглед евентуалното му съкращаване.
-Осребри ли срещата целта на президента Ердоган да утвърди Турция като силен регионален играч и геополитически фактор, с какъв актив излезе Анкара от нея?
-Да. Ердоган доста умело използва домакинството си, за да подчертае значението на Турция като едно от най-важните звена в рамките на Алианса. Това произтича както от стратегическото положение на страната спрямо основните военните конфликти (Украйна, Близкия изток, Иран), така и от дългогодишната и последователна политика, целяща превръщането ѝ в регионален лидер и глобален фактор. Провеждането на самостоятелна политика, често водещо до напрежение в отношенията със съюзниците, гарнирано с добрите отношения едновременно с Тръмп и с Путин и най-вече – политическата и военна тежест на Турция, помогнаха на Ердоган в постигането на тези цели. Като тук се наблюдава един достатъчно интересен феномен: международната значимост позволява на турския президент да се разправя с опозицията в страната без активно външно осъждане, а тоталният вътрешен контрол му дава необходимия национален ресурс за активно международно присъствие. Тоест, докато Ердоган държи здраво властта в държавата и докато продължават военните конфликти и расте конфронтацията в международните отношения, Турция ще продължава да бъде все по-важна и необходима за сигурността на Европа. Респективно – да осребрява, при това не само политически, своята нараснала значимост.
