1999 г. : От съображения за сигурност денем обикаляхме из Косово, но нощувахме в Скопие.
През пролетта на 1999 г. НАТО удари бивша Югославия.Много се говореше за бомби с обеднен уран, но нито имаше снимки, нито изследвания за повишена радиация. В този исторически момент получихме информацията, че тогавашният министър на отбраната Бойко Ноев ще посети българския контингент в Косово и ще качи в хеликоптера невръстната си дъщеря. Така ще даде недвусмислен сигнал, че
в региона няма повишени нива на радиация.
Пробвах чрез пресцентъра на МО да летя заедно с министъра, но ми отказаха с мотива, че нямало място.
Темата обаче бе толкова злободневна, че трябваше спешно да тръгна към Косово с кола. По онова време работех в „24 часа“, който към този момент бе собственост на германската група ВАЦ. За зла врага под шапката на ВАЦ бе и най-големият ни конкурент на медийния пазара – вестник „Труд“. Затова искрено се учудих, когато от немското ръководство дойде интифата кореспондентите на двата вестника да не разкарват две коли, а да поемат към Косово с една. В духа на лозунга за икономии бе решено да пътува само един фотограф, който да праща снимки и на двете редакции. Този фотограф бе Иван Донов от „Труд“, който освен с черния си мустак и прекрасните си снимки, бе известен и с високия си ръст – близо 190 см. За старши на машината бе определен военният репортер на „Труд“ Васил Люцканов, редник от запаса. На човека на „24 часа“, въпреки че бях подполковник от запаса, бе отредено място зад шофьора. Нищо лошо, при безкрайните командировки съм попадал и в много по-тежки ситуации. Мъчно ми бе обаче за фотографа, който едвам събираше дългите си крака под седалката на старшия на колата. За мен нямаше проблем, тъй като никога не съм се славил с високия си ръст. Но горкия Иван!… До границата той как да е издържа. На ГКПП Гюешево използва проверките да слезе и да се разтъпче. Но в следващите няколко дни из Македония и Косово направо го съжалих. В повечето коли можеш да си пъхнеш краката под седалката на седящия пред теб и така малко да облекчиш неизбежното схващане. В джипа „Чероки“, който ни бе даден да щурмува трудните междуселски терени на Косово, обаче под предните седалки можехме да си пъхнем само пръстите на краката, тоест почти нищо. Като си спомня, че моите нозе доста бързо изтръпваха, просто не ми се мисли какво е изтърпял дългучът Иван Донов. При това задачата ни бе да обиколим колкото се може повече точки из Косово и най-вече
базата на българския контингент в Призрен.
Заради мерките за безопасност ни бе забранено да нощуваме в столицата Прищина. Затова всяка вечер, след като изпращахме от Прищина кореспонденции и снимки, се връщахме в Скопие. На сутринта през натоварения ГКПП – отново по косовските маршрути. Така и не се засякохме с делегацията на министъра. В базата на нашия контингент в Призрен той ни бе изпреварил с един ден. Не получихме отговор и на въпроса за нивата на радиацията в почвата и въздуха. Военни медици поясниха, че за няколко часа от борда на хеликоптера практически и теоретически няма как човек да се зарази.
Веднъж попитах колегата Люцканов не вижда ли как се измъчва фотографът и не е ли редно от време на време да си разменят местата в колата. Отговорът бе категоричен: Няма как, има заповед аз да съм старши. Отказах се да го убеждавам.
Още първата вечер поканих Васил да вечеряме в кръчма недалеч от китнотото скопско хотелче „ Тасино чешмиче“. Не бил гладен, имал сандвичи. Иван Донов си бе избрал друго вечерно занимание. В кръчмата местни зевзеци обичаха
да се задяват с „бугарски новинари“.
Този път поводът бе шопската салата. Похвалих майстора, който не бе щадил домати и сирене, но само от любопитство попитах къде са им шопите, щом имат шопска салата. А, имаме си шопи, къде Куманово, бе отговорът. Ама там шопи няма, повечето са шиптъри, контрирах. По-на изток, по-на изток, къде Крива паланка. И там няма шопи, поясних. Още по- на изток, още…, се захили кръчмарят на репликата ми, че вече прескача българската граница.
Продължих да посещавам симпатичната кръчма до края на командировката. И всеки път получавах богата шопска салата въпреки спора за нейната география. Колегата Васил така и не уважи скопското заведение.
След време и на двамата се наложи да правим интервю с човек, който бе за кратко в София. Аз за „24 часа“, а Васил за „Труд“. И тъй като за съботния брой бяхме вече закъсняли, го помолих съвсем колегиално да задържим публикацията за броевете от понеделник. Ок, няма проблем. Огромна бе изненадата ми, когато в неделя рано-рано ми се обади зам.-главният редактор Боряна Цачева с новината, че в „Труд“ са пуснали въпросното интервю. Така моето изгаряше. Тук му е мястото да поясня, че макар и двата всекидневника да бяхме под шапката на ВАЦ, лютата конкуренция се запазваше. Добре, Василе, но защо не ми се обади и аз да го пусна в неделния брой на „24 часа“, нали се бяхме разбрали. Последва мълчание, което продължи много, много дълго.
След години Васил изостави журналистиката.Предложиха му топло местенце в администрацията на Пресгрупата. Няма командировки, няма дежурства. Работно време от 9 до 5. Пей сърце! Но няма журналистика.
