Статията е публикувана на сайта на румънската телевизия В1 и е преведена от Владимир Митев за блога „Мостът на приятелството“
Турските фирми се стремят да се превърнат от външни доставчици в местни производители
Турция демонстрира, че може да навлезе на европейския отбранителен пазар още преди Анкара да е получила пълен политически достъп до програмата на ЕС SAFE. Придобиването на румънската Automecanica Mediaș от турската „Отокар“, както и производството на бронирани машини и военното сближаване между Букурещ и Анкара очертават модел, който може да бъде повторен и в други държави членки на ЕС: турски компании купуват европейски заводи, създават съвместни предприятия и се опитват да трансформират статута си от външен доставчик в местен производител.
Залогът е огромен. SAFE предоставя на държавите от ЕС заеми в общ размер до 150 милиарда евро за военни покупки и производство, като Румъния ще получи около 16,7 милиарда евро. Турция не може да усвои директно тези пари, но може да се опита да стигне до финансираните договори чрез компании, установени в рамките на Съюза. Румъния — тест за индустриалната стратегия на Турция Най-актуалната тема е придобиването на Automecanica Mediaș от „Отокар“. Турската компания пое 96,77% от капитала на румънското дружество за около 85 милиона евро и превърна завода в регионален център за производство на бронирани машини. Този ход е свързан с договора за доставка на 1059 машини COBRA II за румънската армия на стойност около 4,26 милиарда леи без ДДС (810 млн. евро). Според „Отокар“, близо 800 от тези машини предстои да бъдат произведени в Румъния.
Договорът за COBRA II не трябва да се бърка с проект, финансиран от SAFE. Въпросният договор беше подписан през ноември 2024 г., преди регламентът за SAFE да влезе в сила. Индустриалната структура, създадена в Медиаш, обаче може да бъде използвана за бъдещи европейски договори. „Отокар“ вече не се явява просто като турски експортьор, а като собственик на завод в държава от ЕС, с румънски служители, местна инфраструктура и производствени мощности, съответстващи на стандартите на НАТО.
Простото регистриране на филиал в държава от ЕС обаче не е достатъчно за достъп до договорите по SAFE. Програмата е инструмент за заемане на средства, а не безвъзмезден фонд (грант). Европейската комисия взема заеми от името на ЕС, а държавите бенефициенти трябва да възстановят сумите. Правилата предвиждат, че: • минимум 65% от стойността на компонентите трябва да произхожда от ЕС, Украйна или държавите от EEA-EFTA; • инфраструктурата, използвана за договора, трябва по принцип да се намира в тези държави; • фирмите, контролирани от субекти от трети страни, трябва да бъдат подложени на проверка на инвестициите или да предоставят гаранции за сигурност;
• достъпът на третата страна до класифицирана информация трябва да бъде предотвратен;
• при сложните системи производителят трябва да може да модифицира оборудването без ограничения, наложени извън ЕС. Р
егламентът все пак позволява на компания, установена в ЕС, но контролирана от субект от трета страна, да участва, ако държавата членка провери инвестицията и приеме предложените гаранции. Поради тази причина Румъния не може автоматично да включи „Отокар“ в SAFE само защото дружеството притежава завод в Медиаш. Но Букурещ може да изиграе решаваща роля в сертифицирането на местната структура, проверката на гаранциите и изграждането на съвместни проекти, съвместими с европейските правила. Това е „портата“, която Турция се опитва да отвори.
Румънският сценарий не е изключение. В Италия стратегията е дори още по-напреднала. „Байкар“, производителят на дроновете „Байрактар“, получи одобрение от италианските власти за поемането на Piaggio Aerospace — компания с дейност в проектирането, производството и поддръжката на летателни апарати и двигатели. Впоследствие „Байкар“ и „Леонардо“ създадоха LBA Systems — дружество, притежавано поравно (50/50) от двата партньора, с юридическо и оперативно седалище в Италия.
Компанията трябва да проектира, произвежда и осигурява поддръжка на безпилотни летателни системи. В Румъния формулата е придобиване на завод и поемане на контрола. В Италия имаме както придобиване, така и алианс с един от големите европейски производители. В Полша дискусиите напреднаха от покупката на дронове „Байрактар“ към сътрудничество между отбранителните индустрии. Моделът може да бъде репликиран в държавите, които имат едновременно значителни средства по линия на SAFE или проекти чрез SAFE, заводи, които имат нужда от капитал и поръчки, дефицит на технологии или производствен капацитет, функционални политически отношения с Анкара.
Какво цели Ердоган? Целта на Анкара не е просто достъп до част от тези 150 милиарда евро. Турция се стреми да промени начина, по който е третирана нейната индустрия. Ердоган иска турските фирми вече да не бъдат възприемани като обикновени външни доставчици, уязвими за политически рестрикции и европейски ограничения. Ако „Байкар“, „Отокар“, Aselsan или Roketsan произвеждат в ЕС съвместно с местни партньори, изключването им става много по-трудно.
По този начин Турция би спечелила дългосрочни европейски договори, достъп до технологии и сертифициране, приходи от поддръжка и модернизация, влияние върху европейските военни стандарти, достъп до възстановяването на Украйна, политическа легитимност в отношенията с Брюксел, аргументи за договаряне на собствено споразумение за участие в SAFE. Европа има строги правила, но и спешен проблем: не произвежда достатъчно бързо. Турската индустрия може да доставя дронове, бронирани машини, боеприпаси, кораби и електронни системи в темпо и на цени, които много западни производители достигат трудно.
Освен това турското оборудване вече се използва от държави от НАТО и е тествано в реални конфликти. За някои европейски правителства изборът може да стане прагматичен: да чакат с години за по-скъпи западни мощности или да приемат локализирано турско производство, работни места и бързи доставки. Ако Турция приеме европейския контрол над класифицираната информация, реален дял на компонентите, произведени в ЕС, и свободата за модифициране на системите, Брюксел може да сметне сътрудничеството за приемлив компромис.
Проблемът е, че локализирането на производството не означава автоматично европейска автономия. Завод, намиращ се в Румъния, може да сглобява превозни средства, но критичните компоненти, интелектуалната собственост, софтуерът, правата за износ и решенията относно модернизацията могат да останат в компанията майка в Турция. В случай на политическа криза между Анкара и ЕС, зависимост може да се появи при доставката на резервни части, актуализацията на софтуера, осигуряването на боеприпаси, разрешаването на износа, достъпа до техническата документация и дългосрочната поддръжка. Съществува и проблемът с отношенията на Турция с Русия. Анкара не прилага европейските санкции срещу Москва, а доклад на Европейската комисия за 2025 г. показва ниво на съответствие от едва 4% с външната политика и политиката за сигурност на ЕС.
За Букурещ турската инвестиция може да бъде печеливша, ако Румъния не остане само с халетата, заплатите и задължението да възстановява заемите по SAFE. Бъдещите договори трябва да осигурят интегриране на румънските доставчици, доказуем технологичен трансфер, пълен местен капацитет за ремонт, достъп до техническата документация, правото да се модифицира и модернизира оборудването, местно производство на критичните компоненти, защита на класифицираната информация, елиминиране на възможността за външнополитическо вето върху използването на продуктите.
Много е вероятно Турция да се опита да репликира румънския модел и в други държави. Всъщност случаят с Италия показва, че процесът вече е започнал. Стратегията на Анкара е съгласувана: купуване на европейски индустриални мощности, създаване на съвместни предприятия и локализиране на производството в държавите, които ще получат заеми по SAFE. Румъния може да спечели заводи, технологии, работни места и военен капацитет. Но може да се превърне и в прецедента, чрез който Турция навлиза на европейския пазар, без да се присъединява политически към ЕС.
