На 28 юли 1913 г. по стар стил (10 август по нов стил) е подписан Букурещкият мирен договор, с който официално приключва Междусъюзническата война. Договорът е сключен между България, Румъния, Сърбия, Гърция и Черна гора и определя новото политическо и териториално устройство на Балканския полуостров след краткия, но изключително тежък военен конфликт. Решенията, взети в Букурещ, променят съотношението на силите в региона и оказват трайно влияние върху отношенията между балканските държави през следващите десетилетия.
Междусъюзническата война избухва само няколко седмици след края на Първата балканска война, когато между бившите съюзници възникват остри спорове за подялбата на освободените територии, най-вече в Македония. В конфликта срещу България се обединяват Сърбия, Гърция, Румъния и Османската империя, което поставя страната в изключително неблагоприятно военно и дипломатическо положение.
За България Букурещкият мирен договор има тежки последици и поставя началото на т.нар. Първа национална катастрофа. Страната губи голяма част от придобивките, постигнати след победата в Първата балканска война. Вардарска Македония остава под сръбско управление, Южна Македония (Егейска Македония) преминава към Гърция, а Южна Добруджа е отстъпена на Румъния. Макар България да запазва Пиринска Македония и част от Беломорска Тракия, националният идеал за обединение на българските земи остава неосъществен. Малко по-късно, с Цариградския мирен договор от септември 1913 г., страната е принудена да отстъпи на Османската империя и Източна Тракия с Одрин.
Последиците от Букурещкия договор не се изчерпват единствено с териториалните загуби. Те оказват силно отражение върху политическия живот, икономиката и обществените настроения в България. Хиляди българи остават извън пределите на държавата, а значителен брой бежанци напускат родните си места и търсят убежище в страната. Загубите пораждат чувство на национално разочарование и стремеж към ревизия на наложения мир.
Именно желанието за възстановяване на изгубените територии и за постигане на националното обединение се превръща в един от основните фактори, определили външнополитическия курс на България в навечерието на Първата световна война. Стремежът към ревизия на Букурещкия договор оказва съществено влияние върху избора на съюзници и върху решенията на българското държавно ръководство през следващите години.
Годишнината от подписването на Букурещкия мирен договор е повод да си припомним едно от най-драматичните събития в новата българска история. Тя ни напомня колко висока може да бъде цената на политическите и военните решения, както и колко важно е националните интереси да бъдат защитавани с далновидност, дипломатическа мъдрост и чувство за историческа отговорност. Познаването на тези събития е важно не само като част от историческата памет, но и като урок за значението на мира, международния диалог и разумната държавническа политика.
