Как видяхме Бъкингамския дворец оттатък желязната ограда.
Малцина знаят, че в следосвобожденската ни история български военен министър не е посещавал с официална визита Лондон. Подчертавам, че тук не става дума за делова среща по някакъв повод. А за посещение с покана от британското правителство както си му е редът. Една от причините за тази голяма празнота в българобританските отношения е политическа – че твърде често през това време България е била съюзник на Германия, а след войната – на СССР. А другата причина е въпрос на кредитна история, както биха казали финансистите.
Та тази дълголетна традиция бе разчупена през есента на далечната 1994 г, когато министър на отбраната бе Валентин Александров.Като австрийски възпитаник той най-напред посети Виена и Будапеща, както и Букурещ в идеята си да създаде нещо като Дунавски пояс около Сърбия. След това
обърна поглед към Великобритания.
Голяма роля в подготовката на министерската визита през ноември 1993 г. изигра Иван /Джон/ Станчов – тогавашен посланик на България в Лондон. Тази екстраординарна личност бе заела поста в британската столица още през 1991 г. И забележете – г-н Станчов се бе явил пред кралицата Елизабет Втора за да връчи акредитивните си писма в оригиналната посланическа униформа на дядо си – Димитър Станчов, български дипломат в Англия през далечната 1908 г. И разбира се – бе изтъкнал голямата празнота в българо-британските отношения особено на фона на близкото родство на Симеон Сакскобургготски с британската кралска фамилия. Днес тази уникална посланическа униформа може да се види в Националния исторически музей.
По-късно разбрах, че визитата на Валентин Александров бе осъществена и благодарение на близките контакти на Христо Дерменджиев с английския кралски двор. Деменджиев бе всепризнат специалист по хералдиката. По време на социалистическия режим в България той е един от малцината изследователи в областта на хералдиката и орденските науки. В началото на 90-те години председателства комисията по избор на нов държавен герб.
Валентин Александров – сам журналист по професия, винаги канеше при пътуванията си военни журналисти. За това помагаше и фактът, че от Джурово време във Военновъздушните сили все още поддържаха един пътнически самолет Ту-134. Та с този доста шумен за западните стандарти самолет делегацията кацна на военно летище стотина километра южно от Лондон. Не помня името на летището, но съм запазил снимки от Оксфорд – където на път за столицата спряхме за по един чай.
Гвоздеят на програмата на министъра бе срещата му с държавен секретар на британското военно ведомство. Тогава ни обясниха, че за разлика от министъра – тази длъжност бе мандатна – за 4 г независимо кое правителство е на власт. Срещата бе делова и не особено дълга – като всяко ново запознанство. Все пак – само до преди 4 г. България бе верен член на Варшавския договор, а 120-хилядната ни армия все още действаше по устави и наставления на Съветската армия. Помня, че нашият гид – Дейвид Дейвис напълно сериозно ни попита
руският език официален ли е в България.
Делова бе и програмата на министъра като на някои от срещите в британското МО бе допуснат само главният редактор на в.“Българска армия“ полковник Иван Сотиров в пълна военна униформа. Ние, репортерите от „24 часа“, където тогава работех, БНР, „Дума“ и „Стандарт“ се задоволявахме с брифинга, който министърът ни организираше в края на деня.
Огромна бе изненадата на малобройната журналистическа група, когато на втория ден от визитата посланик Иван Станчов ни покани на закуска в сградата на дипломатическото ни представителство. Закуската не бе богата – чай,кафе и бисквити. По-късно от неговия готвач, подготвил обяда на който присъствала и британският премиер Маргарет Тачър, узнах, че в повечето случаи разходите за гостите на посолството били покривани от самия посланик. Г-н Станчов ни посрещна много сърдечно, като ни затрупа с въпроси за новите български медии и специално внимание отдели на наскоро създадените „24 часа“ и „Стандарт“. А след това ни заведе в задния двор на посолството, за да се похвали с градежа на малък параклис, вероятно
също финансиран от негови спестявания.
По-късно узнах, че когато през 1991 г. Иван Станчов поел посолството ни във Великобритания,го превърнал в дом за българите. Преди то било единствено институция с администратори. Освен това възстановил затвореното от София училище за българчетата и то за всички, които желаят децата им да учат български в чужбина. Защото той бил изстрадал 47 г. живот в чужбина, когато е мечтал да бъде в България и децата му не знаели български, защото нямали възможност да ходят на българско училище.
Иван Станчов отворил за първи път вратите на посолството за талантливи и бедни български студенти, които били приети в най-добрите университети във Великобритания, но нямали възможност да живеят в центъра на Лондон. Той ги поканил да живеят в посолството безплатно.
Най-голямата изненада за нашето брата журналистите обаче бе възможността да прекрачим прага на Бъкингамския дворец. Благодарение на връзките на Христо Дерменджиев в кралския двор тежката желязна ограда се отвори и ние плахо пристъпихме покрай огромните коне с британски кавалеристи, край които мнозина туристи успяваха да се снимат. Е, този път нямаше време да се снимаме, защото в този момент покрай нас към вътрешността на двореца се отправи красива каляска. Гидът Дейвис ни обясни, че в каляската пътува новоназначен чуждестранен посланик, на когото предстоеше да връчи акредитивните си писма на кралицата.
По все още неписана традиция по време на визитата посланикът даде коктейл в посолството като изрично подчертал, че държи, освен делегацията, да присъстват и българските журналисти. По изрично настояване на министър Александров на коктейла се появихме прилежно облечени с ризи и вратовръзки. За зла врага обаче ден преди това отляво на сивия ми блейзер цъфна малко петно от химикалката във вътрешния джоб. Ужас! На помощ се притече лондонският ни гид Дейвид Дейвис, който предложи спасение – бърза поръчка химическо чистене. Ще струва само 30 паунда!!! Като чух цената на шега подхвърлих: Че аз по-добре да си купя ново сако! Никакви намерения нямах за ново сако, разбира се, защото
скромните ми командировъчни бяха на свършване.
А цените в лондонските магазини бяха космически. Само си споням, че кутия цигари „Бенсън Хеджъс“ струваше 5 паунда. Ситуацията със сакото бе спасена, след като преместих едно от копчетата върху появилото се петно.
Вечерта преди завръщането ни в България обаче похарчих последните си пари за скромен шушляков елек. Опаковаха ми го в красив книжен плик с логото на магазина. На сутринта потегляйки за летището гидът Дейвис като ме видя с плика, ме засече с думите: Ама вие все пак си купихте ново сако! За миг прехапах устни, но бързо влязох в темата: Ами да, другото сако го изхвърлих! Дали ми е повярвал лондонският денди, не знам, но какво ли си е помислил – тия българи живеят на широка нога. Е, той не знаеше, че за да спестим някой паунд, карахме на сандвичи от закуската в хотела. А и тя нямаше нищо общо с традиционно богатото английско меню с всякаки видове пържени яйца и бекони. На скромните ни командировъчни отговаряше може би единственият монголски хотел в цял Лондон. …След 15-ина години съдбата ме срещна с г-н Иван Станчов във варненския му дом на брега на морето. Той вече се беше установил в родината, като голяма част от времето му отиваше за благотворителна дейност за фондацията „Карин дом“ в помощ на деца със специални нужди и техните семейства. Невероятен, голям българин!. Неслучайно една от книгите му се казва: „Аз съм българин и вървя с народа си“.
