Средните сили вече са фактор в регионалната сигурност, ролята на САЩ намалява.
„Сунитското НАТО“ или „мюсюлманското НАТО“ – почти няма аналитична статия, в която да не се използват тези названия по отношение на сключеното на 7 август военно споразумение между Турция, Пакистан и Саудитска Арабия. Внушението се подсилва от факта, че документът е подписан в Мека – свещения град на мюсюлманската религия и официалното му название е Споразумение за съвместна отбрана от Мека. Текстът на споразумението не е обявен публично, но се знае, че в една от клаузите пише, че всяко въоръжено нападение срещу една от трите държави ще се разглежда като нападение срещу всички тях. Аналогията с прословутия Член 5 от договора за учредяването на НАТО е очевидна. За подписването в Мека бяха дошли лидерите на трите държави – Реджеп Тайип Ердоган, саудитският принц Махомед бин Салман и пакистанският премиер Шахбаз Шариф, който водеше със себе си и главнокомандващия на пакистанската армия генерал Асим Мунир.
Споразумението от Мека е впечатляващо на първо място, защото е подписано от
трите най-могъщи и влиятелни държави в сунитския свят
Турция е страна със силна икономика, единствената мюсюлманска държава, която е развила собствена висока производствена култура и се е превърнала в износител на промишлени стоки с висока добавена стойност. Освен това Турция има голяма и силна армия и добре развит военно-индустриален комплекс. Геополитическите амбиции на Анкара са големи и понякога дори надхвърлят възможностите на страната.
Със своето население от 242 млн. души Пакистан е петата по големина държава в света. Това е единствената мюсюлманска страна, която притежава ядрено оръжие. Затова наблюдателите често говорят за „ислямската бомба“, когато става дума за пакистанското ядрено оръжие. Една от държавите, подпомагащи пакистанците с доставки на безплатен нефт по време на разработката на атомната бомба, е именно Саудитска Арабия. Пакистан има и голяма конвенционална армия, надвишаваща по численост турската. Военните много често играят и важна политическа роля в Карачи в десетилетията след получаването на независимост от Великобритания.
Саудитска Арабия не може да се похвали с многобройно население и силна армия, но тя има
две неща, които я правят уникална
в мюсюлманския свят – нефт и контрол над свещените за исляма градове Мека и Медина. Саудитска Арабия е най-големият износител на суров петрол в света. Тя разполага и с най-големите запаси от тази ценна суровина, ако не броим Венецуела, чийто основни петролни находища са от трудноизвлекаем тежък нефт.
Прави впечатление, че и трите държави, подписали споразумението от Мека, са традиционни съюзници на САЩ. От средата на миналия век саудитската кралска династия е в „нефтен“ пакт с Вашингтон – американците получаваха гарантирани доставки на петрол, а саудитския крал – военна защита за своята страна и за личната си власт. Турция е член на НАТО от 1952 г. и макар с променена геополитическа роля в този като цяло западен военен блок, тя запазва своята важност за американците. Пакистан също е традиционен съюзник на САЩ, връзките между двете държави са особено здрави във военната област.
В последните години рисковете за сигурността в големия район на Близкия и Среден Изток, където са разположени Турция, Пакистан и Саудитска Арабия нараснаха. През тази година те се материализираха след нападението на САЩ и Израел срещу Иран. Вплетени в една асиметрична война, иранците отвърнаха с удари по арабските съюзници на Америка, засегната бе и Саудитска Арабия. Отделно от това, и трите държави, подписали споразумението от Мека, разглеждат като заплаха и Израел, тъй като в последно време еврейската държава натрупа мощ и самочувствие да проектира геополитическо влияние, надхвърлящо по обхват нейните непосредствени съседи.
Главният катализатор на споразумението от Мека
обаче бе относителният упадък на американската мощ. Войната срещу Иран показа, че САЩ не са в състояние да предоставят надеждна защита на своите съюзници. Това е добре видно в случая със Саудитска Арабия, чиято икономика е базирана на изключително уязвима нефтена инфраструктура и на износа на петрол през Ормузкия пролив – водна теснина, която Иран блокира, а американците вече месеци наред не могат да я отворят отново.
Нека да сме наясно – Саудитска Арабия, Турция и Пакистан не се отказват от съюзническите си отношения с Вашингтон и от военното сътрудничество с американците. В новата ситуация обаче трите силни мюсюлмански държави се стремят да изплетат още една мрежа на регионална сигурност. Това е типичен съюз на т.нар. средни сили в условията на намаляващо влияние на световната суперсила. Пактът между Турция, Пакистан и Саудитска Арабия потвърждава тенденцията е към регионализация на световната архитектура на сигурността.
Споразумението то Мека не идва на празно място. През миналата година бе подписано Стратегическо споразумение за взаимна отбрана между Саудитска Арабия и Пакистан. В него също я има постановката, наподобяваща член 5 от Вашингтонския договор – нападението срещу една от двете държави ще се счита и за нападение срещу другата. Пакистан наистина разположи на саудитска територия контингент от около 8000 военнослужещи, ескадрила изтребители и система за противовъздушна отбрана.
През миналата година Турция е експортирала военна продукция за над 10 милиарда долара, това я нарежда на 11-о място в света сред износителите на оръжие. Най-големият й клиент е Пакистан. Мнозина виждат в споразумението от Мека възможност за експанзия на турската военна индустрия, улеснена от саудитските капитали и пакистанските отбранителни нужди. Рияд вече закупи голяма партида турски дронове в една от най-големите сделки за турските производителин на военна продукция. Освен това Анкара играе свързваща роля в тристранния съюз Турция-Азербайджан-Пакистан, тези три държави редовно провеждат съвместни военни учения. Затова веднага след подписването на споразумението от Мека се заговори за разширяването му с Азербайджан. Такова развитие обаче не е съвсем очевидно, защото азербайджанците не са сунити, а шиити, и, което е по-важно – поддържат добри отношения с Израел, включително във военно-разузнавателната сфера.
Турция, Пакистан и Саудитска Арабия дебело подчертават, че техният съюз има отбранителен характер, но все пак наблюдателите се питат – срещу кого точно ще е насочена тази отбрана. Тук възможните отговори са два –
срещу Иран или срещу Израел
Действително, властите в Техеран са най-обезпокоени от формиращата се около тях нова военна коалиция. Саудитска Арабия отдавна се стреми да спре експанзията на иранците сред шиитските малцинства в Близкия Изток, включително и в самата саудитска държава. Войната от тази година пък съвсем ясно очерта факта, че Техеран и Рияд са в различни лагери. Малко вероятно е обаче Турция или Пакистан да отвърнат с нападение срещу Иран, в случай на ирански въздушни удари срещу Саудитска Арабия.
Израел изглежда по-малко вероятен противник на новия тристранен алианс. Нито една от държавите в него няма обща граница с еврейската държава. Наистина, те не признават Израел и нямат дипломатически отношения с него, но едва ли биха влезли в открит сблъсък, особено като се има предвид, че зад гърба за израелците стоят САЩ. Все пак, формирането на съюза от Мека отдалечава значително възможността Саудитска Арабия да се присъедини към Аврамовите споразумение и да признае държавата Израел.
В заключение – новият съюз на три мюсюлмански държави не изглежда като ново НАТО. Той няма нито военната инфраструктура, нито единната система за военно планиране, нито единно командване и единни технически стандарти за въоръжението, които са скелета на Северноатлантическия пакт. И вероятно няма и да ги има в обозримо бъдеще.
Мащабите на новия военен съюз
| Територия (кв. км) | Население (в милиони) | БВП (в $ млрд). | Военен бюджет ($ млрд.) | |
| Турция | 784 000 | 86 | 1640 | 30 |
| Пакистан | 882 000 | 242 | 452 | 11,9 |
| С. Арабия | 2 150 000 | 35 | 1388 | 83,2 |
Данните за населението и военния бюджет са за 2025 г., а за БВП – прогнозни за 2026 г.
