Формално 60-дневното примирие между САЩ и Иран, подписано през юни, изтече в началото на тази седмица. За изминалите два месеца Вашингтон и Техеран трябваше да договорят условията за окончателния мир, включително да постигнат съгласие по най-важния въпрос – каква ще бъда съдбата на иранската ядрена програма. Реални преговори обаче нямаше, двете страни не водеха диалог, а се заплашваха взаимно и се обвиняваха за нарушаването на примирието. Войната не ескалира до нивото от март т.г., но и мирът не се върна в района на Персийския залив. Конфликтът САЩ-Иран върви към превръщането му в хроничен, подобно на безкрайната война на Русия срещу Украйна, сблъсъкът в Близкия Изток може да продължи много години.
Според условията на примирието Иран трябваше да освободи Ормузкия проток за преминаване на танкери и други кораби, а САЩ се задължаваха да свалят голяма част от санкциите срещу Техеран и да размразят част от иранските финансови активи в чужбина. През последните две седмици на юни и първата на юли наистина имаше увеличаване на трафика през Ормузкия проток, той се възстанови до над 50% от довоенното равнище от началото на тази година. След това обаче последва размяна на удари между САЩ и Иран, рискът за корабоплаването се повиши и танкерите във водната теснина намаляха, макар че в нито един момент трафикът не е падал до нула. График за освобождаване на блокираните ирански активи така и не бе договорен, единствената глътка свеж финансов въздух за иранците бе възстановяването на техния нефтен износ в споменатия вече период – края на юни и началото на юли.
Най-сериозните проблеми
като ядрената програма на Иран и неговите балистични ракети, въобще не са обсъждани през изминалите два месеца. Те минаха на заден план – сега и във Вашингтон и в целия свят всички смятат за най-важен проблем отварянето на Ормузкия пролив. В известен смисъл това е успех за Техеран, който съхранява голяма част от своите запаси от ракети и дронове, а вероятно и обогатения уран, с който разполагаше преди войната.
Войната срещу Иран очерта няколко геополитически тенденции
На първо място тя осветли ограниченията на американската мощ. САЩ си остават сила номер едно в света, но се видя, че не могат да принудят към капитулация Иран, който е от групата на т.нар. средни сили. Защо се получи така? Първо, защото напредъкът във военните технологии доведе до масовизацията на оръжия като дронове и ракети, с които може да бъде проектирана сила на далечни разстояния и да бъдат провалени плановете и най-мощните държави в света. Макар че Иран е изгубил напълно битката за собственото си въздушно пространство, въоръжените сили на страната (армията и Корпуса на стражите на Ислямската революция) са в състояние да нанесат тежки щети на основния противник и най-вече на неговите регионални съюзници. Благодарение на огромната си, предимно планинска територия, Иран е разсредоточил производството и складирането на ракети и дронове на много места и на практика тези оръжия никога не могат да бъдат унищожени напълно без сухопътна операция.
Второ, на страната на Иран е географията – на юг и югозапад от Персийския залив, в непосредствена близост до иранския бяг е разположена дъга от няколко съюзници на Вашингтон, чиято икономическа инфраструктура е чуплива. Става дума за Ирак и арабските петролни монархии, чиято икономика е базирана на добива и износа на нефт. При съвременните военни технологии защитата е много по-трудно от нападението и въпросните американски съюзници вече го усетиха на собствен гръб. Дълги години те се уповаваха на защитата на САЩ, но сега се видя, че това е несигурна гаранция. Освен това Иран има късмета да контролира северния бряг на водна теснина с огромна важност за световната икономика. И по отношение на Ормузкия пролив отново важи принципът, че защитата е многократно по-трудна и по-скъпа от нападението. Безбройните декларации на Доналд Тръмп, че проливът е отворен, не струват нищо, ако бъде ударен дори един единствен танкер, минаващ покрай иранския бряг. А такива инциденти вече имаше.
Може би най-изненадващо е, че
ограниченията на американската мощ
засягат не само политическата, но и военната област. Въпреки колосалния военен бюджет, доближаващ трилион долара на година, Пентагонът вече изпитва недостиг на ракети. И този проблем не може да бъде решен в краткосрочен план. Американците имат проблеми и с политическия мениджмънт на войната. Въобще не се вижда Доналд Тръмп и неговата администрация да имат ясен план как да надделеят над Иран или пък как да приключат военния сблъсък с минимални геополитически щети. А на хоризонта се задават още по-тежки времена за президента, ако той загуби мнозинството си в Конгреса на САЩ след изборите през ноември и бъде подложен на остри и постоянни вътрешнополитически атаки заради начина, по който води войната срещу Иран.
Израз на безсилието на Тръмп да принуди Иран към капитулация е неговият неотдавнашен пост в социалната мрежа „Трут Соушъл“, в който той публикува картата на Персийския залив и просто отбеляза Ормузкия пролив като „нова американска територия“. Проливът няма да стане американска територия, нито пък ще бъде иранска. Той си остава една сива зона под обстрел, в която се преплитат множество интереси, амбиции и страхове.
Засега САЩ и Иран изглеждат като двама боксьори, вплетени в клинч край въжетата на ринга, без да могат да си нанесат нокаутирщ удар. Всъщност от иранците такъв удар и не може да се очаква, защото тяхната теглова категория е значително по-ниска от тази на противника. Нещата вървят към война изтощение. В икономически план то ще настъпи много-бързо за Иран, но в политически може да се окаже, че Тръмп ще мигне пръв. От Техеран идват сигнали, че те въобще не бързат да слагат край на войната и са готови да почакат докато свърши президентския мандат на Тръмп в началото на 2029 г. Стопанинът на Белия дом също е настроен агресивно и казва, че ще удуши противника чрез затягане на икономическата примка. Не съм сигурен обаче, че иранците могат да бъдат уплашени от бедност, те вече я изпитват, но това не променя поведението на тяхното ръководство.
А какво прави светът докато гледа затягането на войната? Без да загърбват Америка, арабските държави от района на Персийския залив търсят допълнителни гаранции за своята сигурност – в миналия брой анализирахме споразумението от Мека между Саудитска Арабия, Турция и Пакистан. Китай наблюдава внимателно как неговият главен съперник САЩ затъва във водите на иначе плиткия Ормузки пролив, но не се намесва пряко – не изпраща войски в района, не плете своя система от съюзи и не бърза да обявява, че е детронирал американците от световния геополитически връх. Европа и Индия също стоят встрани от тази война, но се безпокоят за икономическите последици от нея. Украйна губи много – така нужните й ракети прехващачи за комплексите „Пейтриът“ сега са нужни на друго място и Тръмп няма да ги прати в Киев, дори и срещу заплащане.
Не сбъдна най-големият икономически страх –
че дълготрайното затваряне на Ормузкия пролив ще изстреля цените на петрола над 100 и дори над 150 долара за барел. Причините за това са няколко. Първо, сега всички големи вносители на нефт имат запаси точно за такива случаи – когато поради геополитически причини се стигне до недостиг на световния пазар. В този план се откроява Китай, който не обявява колко точно нефт има в хранилищата му, но си позволи през май и юни т.г. да намали своя внос почти наполовина. Освен това трябва да е ясно, че въпреки всички страхове, Ормузкият пролив никога не е бил затворен херметично. Дори през първите седмици на август през него са преминавали по 5-6 млн. барела на ден, което е към една трета от обичайното ниво преди войната. На трето място – Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства активираха алтернативни маршрути за нефтен износ по тръбопроводи. Ако войната продължи още година-две, тези маршрути ще станат повече и в един момент ще поемат почти целия износ от Персийския залив. Така че – световната икономика има и ще има проблеми, но апокалипсис няма да се случи.
