Когато един народ като нашия не е воювал 70 години, т. е. цял един човешки живот, той лесно изпада в състояние на деменция и трудно си спомня обратния път до адреса, на който живее.
А ние живеем на доста размирен адрес. Достатъчно е да си припомним Косовската криза, войната в Югославия, а ако дръпнем още малко вариото на ретроспекцията, току сме преоткрили и събитията от Нагорни Карабах. Нито Ирак е толкова далече, нито Сирия. Бежанците вече живеят в мазето, а в оттатъшното кьоше на Турция някой е забравил включена тенджерата под налягане.
Ние, българите, всъщност не си даваме сметка, че живеем в средата на етаж между две врати с табелки „Путинова Русия“ и „Ислямска държава“. Залепили сме си над шпионката лепенка с табелка „Обектът се охранява от НАТО“ и страшно ни се свиди да отделим пари за нова блиндирана врата. Вместо това харчим за всичко останало, обзавеждаме си държавата със скъпи и никому ненужни джаджи, плазми, съраунд и изчанчени фотьойли, докато апартаментът ни зее, лишен от най-елементарни средства за отбрана.
Вижте, добре въоръжената армия на един народ всъщност не е врата, а стена. Напомниха ни го чак от Уелс.
