Росица Цонева
Доцент Огнян Минчев е шеф на Института за международни и регионални изследвания и преподавател в катедра „Политология“ на Софийски университет „Св. Климент Охридски“.
– Г-н Минчев, кои са най-големите предизвикателства пред националната ни сигурност?
-Това са институционалната неефективност, слабостта на българската държава, липсата на реални стратегии, чието осъществяване да гарантира националната сигурност в основните направления на понятието. България като член на НАТО прави възможното да привежда своите нормативни документи и институционални позиции в съответствие с развитието на стратегията на Алианса. Проблемът е, че държавните ни институции като цяло са слаби, инвестициите в националната сигурност са минимални, превъоръжаването на армията ни, колкото и да е малка, се влачи с десетилетия и няма шанс да бъде решено в обозримо бъдеще. Това са военните аспекти на националната сигурност. Що се отнася до социалните аспекти, имаме сериозен проблем с гетоизирането на значителна част от ромското ни население, изостряне по места на отношенията между общностите, проблем на разпад на регионални и локални структури вследствие на демографските проблеми и на неефективността на функциониране на значителна част, ако не и на всички национални институции.
– Все пак, около какво да се обединят представителите на институциите, свързани със сигурността, на КСНС при президента след дни?
– Основна характеристика на българския политически процес по проблемите на националната сигурност и на външната политика е раздвоението на политиците, партиите и отчасти на общественото мнение, свързано с прозападните, проатлантическите и проевропейските ориентации на България и на нейните институции, от една страна, и проруските ориентации на съществена част от политическите сили и техните представители. Това блокира ефективния дебат за националната сигурност и външната политика на основата на българския национален интерес. Такъв дебат има, но той не е съдържателен и е изкуствено истеризиран през призмата на екзотични разделения за това какви са отношенията между атлантическата и евразийската цивилизация, къде е мястото на България – в Европа или в Евразия. Вместо да се фокусира върху прагматичната основа на направен европейски и атлантически избор за това какви са националните интереси на България в рамките на вече направения стратегически избор на принадлежност. И отново изкуствено се поставя въпросът за принадлежността на България към една или друга общност, към една или друга „цивилизация“. Тъй като евразийска цивилизация по скромното ми мнение не съществува.
– Това ли отчасти обяснява призивите за референдум за излизане от НАТО?
– Има няколко нива на мотивация за това. Първото е подкупността. Има български политици, които са купени, така както има купени бизнесмени, олигарси, лидери на обществено мнение от руските държавни структури и руските корпорации, свързани с държавата, да защитават руски национални имперски интереси, вместо български национални интереси. Второ, съществена част от българското обществено мнение е автентично русофилска. Но русофилията като афинитет към Русия, към руското, руския език и култура се предава с инертен автоматизъм и като отношение към поведението на Русия в един нарастващ конфликт, провокиран изцяло от Москва. Конфликтът, свързан с анексията на Крим и агресията срещу Украйна. Третото ниво на проблема е свързано с обстоятелството, че значителна част от българското обществено мнение е негативно настроено към статуквото. Резултатите на този български преход от четвърт век поляризираха обществото, оставиха значителна част от него в незавидно икономическо и социално състояние. Негативизмът към българското статукво се разширява автоматизирано като негативизъм към принадлежността на България към Европа и към западния съюз въобще, тъй като ефективността на евразийската пропаганда е значителна в тезата, че виновник за състоянието на държавата ни не са тези, които осъществиха прехода, а Европа и Америка, новите ни големи „братя“. Отрицанието на българското статукво се разпростира и върху отрицанието на принадлежността ни към Европа и към атлантическите институции.
– Но като нация сме най-напред в положителното си отношение към ЕС?
– Това е така. Когато говорим за антиевропейска и антиатлантическа риторика, да не забравяме, че става дума за шумни малцинства. Един вика за сто и създава впечатление, че обществото е против.
– А ще бъде ли подкрепен президентът Плевнелиев за увеличаване на средствата за отбрана и ще се актуализира ли военният бюджет?
– Както премиерът, така и преобладаващото мнение в правителството и може би на мнозинството в парламента е, че все пак настоящите приоритети на страната са другаде. Не са в посока превъоръжаване или в осъществяване на голяма реформа в армията. Проблемите сега са дълговете, наследени от КТБ, икономиката, отдръпването на инвеститорите. И в този смисъл превъоръжаването на армията се разглежда донякъде като лукс. Същевременно, ако България трябва да бъде не само номинален, а и ефективен член на отбранителната общност, към която принадлежи, трябва да прави усилия, сравними с усилията на партньорите си.
– Как президентът се изявява като главнокомандващ, според вас?
– Нямам преки впечатления за това, а за политическите му позиции. Като цяло тези позиции в защита на националния интерес са правилни и адекватни. А по какъв начин той взаимодейства с основните институции, свързани с националната сигурност – МО, МВР, министерството на правосъдието и разузнавателните служби е интересен въпрос, който трябва да бъде зададен на експертите в сектора.
– А какви са реалните външни заплахи за сигурността ни?
– На първо място, дългосрочната дестабилизация на Близкия и Среден Изток е сериозна съвкупност от заплахи за сигурността ни, свързана както с бежанци, така и с потенциални терористични клетки и организации, с проникването на радикални версии на ислям и политически ислям и ислямизъм в България. Краткосрочните и средносрочните заплахи са свързани с масите от бежанци, които оказват натиск на границите ни. От същата посока сериозен и дългосрочен проблем за националния ни интерес са сложните и комплексни промени в Турция, в която се развиват процеси на едно посткемалистко развитие. То е преход към нова турска република, основана не на секуларизъм, а на умерен ислямизъм, който обаче разчита на възстановяването на легитимността на Османската империя като предшественик на съвременна републиканска Турция. А оценката за Османската империя на нова Турция на Ердоган е съвършено различна от кемалистката оценка на отрицанието й в името на един нов секуларен национализъм. Докато днешната оценка е позитивна, извежда се необходимостта от възраждане на османизма, на външен декларативен поглед-културно възраждане. Но е очевидно, че зад това стоят амбиции за превръщането на Турция в голяма регионална сила, която оказва нарастващо въздействие върху тези страни и региони, които са били част от Османската империя. Това е проблем, доколкото у нас има мюсюлмански малцинства, включително турско, и има баланс на междуетническите отношения, който би се повлиял дългосрочно и не задължително в положителна насока, ако неоосманизмът се превърне в по-инвазивна доктрина на официална Турция. От друга страна, от Североизток има сериозно предизвикателство за националната ни сигурност, на този етап, свързано с пропагандна кампания срещу България, идваща от Русия, базирана върху отрицанието на България само заради това, че тя е спазила партньорските си задължения в ЕС, ограничавайки условията, при които могат да се реализират проекти от типа на „Южен поток“. И до превръщането на България в наказан ученик в ъгъла заради това, че е изпълнила изискванията на ЕС в контекста на Третия енергиен пакет. Това е кампания срещу България, която тя не заслужава. Тя се развива на фона на кризата в Украйна, предизвикана от Русия чрез анексията на Крим и дестабилизацията на Източна Украйна. И това е един дългосрочен проблем, който може да се окаже сериозен за националната ни сигурност, ако Русия продължи да ескалира разделението между руските имперски интереси, от една страна, и законодателството, интересите, партньорството и единството на европейските страни, включително България.
– А кой има интерес от етнически конфликт в България?
– Етнически конфликт може да се разпали във всяка страна с етнически малцинства. От тази гледна точка това може да се случи и тук. Интерес биха имали сили и фактори, които биха желали дезинтеграцията на българската държава или по-нататъшно кризисно развитие на българските институции и общество.
