Тодор Токин
– На един парламентарен контрол в отговор на Ваш въпрос министър Ненчев обяви, че 39 на сто от хората в служба „Военна информация“ са били назначени преди 1991 г. Какви са били критериите за назначаването им, г-н Андреев?
– Този въпрос, който аз зададох на министър Ненчев, беше продължение на въпрос, зададен в 41-вото Народно събрание от Синята коалиция. Тогава отговорът бе – тези хора са около 44 процента. Т.е. за два парламента са намалели едва с 5 на сто. Всъщност истината е, че основният състав на службата продължава да бъде формиран от хора, които са работили в нея и преди 10 ноември 1989 г. За българските граждани на пръв поглед това няма никакво значение. Но нека да прочетем и да видим кои са били критериите, по които тези хора са били назначавани от комунистическия режим. Защото тези критерии формират и образа на тази служба, нейната насоченост, технология на работа, въобще – нейната логистика. Ще ви прочета част от разсекретени документи, които са дадени в Комисията по досиетата. Това са нормативни документи, свързани със служба „Военна информация“ или както е била известна тогава – Разузнавателно управление на ГЩ на БНА.
– Да ги чуем тези критерии…
– Чета ги дословно така, както са разписани в документите. На първо място – социален произход и идейно-политическа убеденост. Мисля, че не е нужно да коментирам. Пояснение към този въпрос – от какво семейство произхожда кандидатът, в каква среда е израснал и се е възпитавал. Партийната принадлежност на кандидата и родителите му. Оформен ли е марксистко-ленинският му мироглед? Идейна убеденост и преданост към делото на партията и народа. Забележете – дотук са пет изисквания. И чак на шесто място идва патриотично възпитание и развито чувство за национална гордост и достойнство. След това – доброто класово възпитание и как пропагандира партийната и правителствената политика. Без кандидатът да отговаря на един от тези критерии, не е могъл да стане част от апарата на Разузнавателното управление на ГЩ на БНА. Виждате, че те слагат родината чак на шесто място.
– Но всички тези служители говорят само за патриотизъм, останалите критерии не се споменават…
– Имах среща с един от тях – да го наречем Х – в парламента. Той козирува пред мен и каза „Офицер Х“. И започна една тирада как щели да бъдат разкрити наши агенти зад граница, как едва ли не този закон и комисията щели да предадат националните интереси. После проверих – той се оказа класически пример за човек, който е подбран по тези критерии и в тази последователност – израснал в правилната среда, с бетонна тъмночервена партийна принадлежност, с оформен марксистко-ленински мироглед. И т.н. Но той не каза това, когато се представи. Каза, че бил патриот и имал офицерска чест. Целият фалш на тази работа много ме дразни. Лошото е, че голяма част от медиите, притиснати от хибридното влияние на Русия, поддържат носталгия към онова „романтично и героично“ време, когато едни смели борци за правда и свобода защитават интересите на родината с голи гърди. Това са смешни неща. Хората, формирани по тези критерии, продължават да тровят средата със своите лъжи и измислици за славното време. А колко славно е било това време и колко те са били велики разузнавачи и колко са били независими от съответните служби на бившия СССР – за това дума не обелват.
– А колко зависима е била дейността им?
– Има един документ, който си казва всичко. Става дума за среща, която се е провела в България от 27 до 29 ноември 1964 г., когато у нас е бил на посещение кандидат-членът на ПБ на КПСС и председател на КГБ др. Юрий Андропов. В състава на делегацията са били включени началници на направления и други отговорни служители на КГБ. И сега забележете. Др. Тодор Живков тогава е ръководител на цялата система на Държавна сигурност. В протокола от тази среща пише: Другарят Живков увери другаря Андропов, че ДС на НРБ е филиал на КГБ на СССР. Ами същото е и за ГРУ и Разузнавателното управление на ГЩ на БНА. Тези хора са генетично свързани с онази система. Но да бъдем демократи. Ти не можеш да накараш господин Х сам да си посипе главата с пепел. Ние това не го искаме. Това е техният живот, възпитание и мироглед. Ние просто искаме да престанат да създават това настроение, защото България, за съжаление много бавно, е поела път, посоката на който е точно обратната на онова, което тези хора смятат за правилна.
– Защо се забави отварянето точно на досиетата на „Военна информация“, след като от осем години има и закон за това?
– Законът за отваряне на досиетата бе приет през декември 2006 г. и изпълнението му върви с по-бързи или по-бавни темпове. А „Военна информация“ остана последна поради една проста причина – че тя е най-нереформираната служба – 39 на сто от нея са назначени преди 10 номври 1989 г. При това става дума за ръководни длъжности. Една история има свое начало и край. Хората от тази служба трябва да признаят, че времето на тяхната история отмина, да се оттеглят в пенсия, да си гледат внуците, да се радват на живота, да се събират на другарски срещи, но да не пречат на държавата да се развива така, както народът е избрал – Европейския съюз и НАТО.
– Тези останали 39 на сто отпреди десети ноември са работили срещу НАТО. Сега сме натовска държава. От Алианса не са ли поставили въпроса за тези, останали от Студената война хора във „Военна информация“?
– Аз лично нямам такава информация, но от тази служба винаги са казвали, че партньорите от НАТО били много доволни от съвместната им работа, че всичко е ОК. От НАТО сигурно знаят какво представлява службата, но не могат да се намесят във вътрешните работи на държавата. В интерес на истината аз съм много резервиран дали те са ползвали едно към едно наша информация. Там не са забравили, че много от тези хора, които са писали вероятно тази информация, са завършили висши академии на специални служби в бившия Съветски съюз и подхождат към информацията с професионална мнителност, както се казва.
– Не трябва ли да носят отговорност предишните шефове на „Военна информация“, които не са изпълнили закона и не са предали архива на Комисията по досиетата?
– Ясно е казано какви са санкциите за хора, които не изпълняват закона. Проблемът е, че там не е имало отговор на искането от Комисията. Нито са казали, че отказват, нито че са съгласни. Чисто формално те не са отказали, просто не са го изпълнили. Предаването на тези 33 хиляди единици – аз още не знам дали са толкова и никой не знае, никой не знае какво има в тях, никой не знае дали това не е всъщност един последен опит, последен политически аргумент на противниците на Закона за досиетата да покажат колко предателски е той и да се окаже, че в тези архиви просто няма нищо. Все пак да не забравяме, че тези хора може и да са избрани с такъв сериозен класово-партиен подход, но цял живот са правели схеми. Защо да не си измислят един проблем, после да му дадат гласност, да се създаде психоза и да се окаже, че накрая няма нищо? Изявлението на министъра не е начало на някакъв процес, това е краят на един процес. И по-добре бе да се обяви не началото на края, а самият край – когато документите са предадени. А колко са предадени, ще знаят тези, които са ги давали.
– Министърът на отбраната бе обвинен в национално предателство за това, че е изпълнил закона….
– Не искам да му ставам адвокат, но не виждам с какво точно е предал националния интерес на държавата. Той просто е изпълнил закон, приет с пълен консенсус, а предаването на архивите продължава изпълнението на този закон.
– Реални ли са опасенията, че с предаването на архивите на „Военна информация“ ще пострадат чужди граждани?
– Нека да прочетем веднъж докрай името на комисията. Защото я наричат „комисия по досиетата” и дотук спират. А названието е доста дълго: Комисия за разкриване документи и за обявяване принадлежност на бъл-гарски, подчертавам – на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на БНА. И друго – втората алинея на първия член на закона, който гласи: „Обявяването принадлежност на български граждани, заемащи публични длъжности или извършващи публична дейност…“ Пак говорим само за български граждани. И то в определено качество. Т.е. казано простичко. Ако едно лице, което е било сътрудник на РУ на ГЩ е било впоследствие министър, народен представител, съдия, той ще бъде обявен. Няма как чужд гражданин да заеме публична длъжност в България, нали? Даже има още един текст – чл. 31, ал. 6: В случаи, когато съдържанието на документите може съществено да наруши правата и законните интереси на трети лица, чийто имена са споменати в документите и няма изрично писмено съгласие от тях или от техните законни наследници, се предоставят копия, които не съдържат данни, отнасящи се до третите лица. Така че ако един български разузнавач зад граница е имал сътрудници – чужди граждани и някъде има данни за тези хора, макар че не би трябвало да има имена, а агентурни псевдоними, нищо без тяхно съгласие не може да бъде оповестено.
