Преди век: Годината, в която войната свърши

От Южния фронт Никола Бояджиев, 35-годишен, пишеше по-често на своя първи син, отколкото на младата си жена. (Действителни имена, съдби, събития и писма – Бел.Авт.). Писмата и картичките до семейството си в Елена той обикновено адресираше до момченцето, което още нито можеше да чете, нито би проумяло какво му чете някой друг. Мнозина ще да са водили такъв задочен разговор с невръстни деца по време на „Всесветската война” (пък и не само тогава). Милиони са изкарали година след година в мъчително раздвоение: тук, в окопите, и мислено там, с близките, с имотеца, поминъка. Официално войната е Освободителна, както подсказват пощенските марки, издадени в нейна възхвала. В разговорния език тя бива Всесветска, Всемирна, Всеобща, Европейска, Общоевропейска и т.н. Така е останала и в писмата на съвременниците, а ”Първа световна” ще стане доста по-късно.

Можем да разберем Никола, телефонист в 20-и пехотен Добруджански полк. Той има вече зад гърба си две войни, но съпруг и баща е за първи път, и то отскоро. А било речено малкият да проходи и да расте без съзнателен спомен за него. До време таткото ще присъства у дома единствено чрез думите на майката – Бойка.
Грижата на този баща наднича в не едно от неговите „отворени писма” (картички). Например: „Довечера е Велики Сирни Заговезни… Много тъжа, гдето не съм сега между вас и не мога да ти се радвам и да ме развеселяваш в най-веселата си възраст.” (25 февруари 1917 г.)

”Мило дете… Много се радвам майка ти в завчерашното си писмо, като ми пише, че си здраво, весело, порасло, свободно си говорело вече и постоянно си ме споменавало.” (20 април 1918 г.)
Но за друга картичка става дума тук; в нея той пожелава Новата година „…да ви донесе здраве и щастлив весел живот и по-скорошен мир, да се върна при вас и да заживеем наедно най-щастливо и весело…”.

 

 

Датата е 31. XII. 1917 г., значи точно преди един век и точно на 810-ия ден, откакто Царство България е влязло в Първата световна война(Привидната грешка се дължи на 13-те „изгубени” дни през пролетта на 1916 г., когато в България е въведен Григорианският календар. Лягате си на 31 март, събуждате се на 14 април и оттам насетне няма летоброене по два стила.
А във войната страната е влязла на 1 октомври (по нов стил 14-ти) 1915 г.– Бел.Авт.) (1октомври 1915 г.).
Тогава думата мир все по-често се мярка в писмата на войниците и в онези, които са пращани с неразбираемия днес адрес „Въ следа”, „Следа фронта” или само „Следа”. (Следа на полка, на фронта, кой знае… Нека това писмо последва, намерете войника…)Ето пример из войнишко писмо от 6 януари 1918 г.: „Др. Братовчеде, Желая ви добро здраве и живот – да дочакаме мира през тази щастлива година”.

Новата 1918 г. настъпва с мрачна и студена зима, най-малкото на южния фронт. „На 25 декември 1917 г. сутринта получих заповед да отида на Кожух планина на станцията „Самодива”, за да сменя наблюдателя от нашата батарея – спомня си артилеристът от Троян Минко Хитров. – Времето беше лошо… Погледнах през батарейната тръба. Когато времето е ясно, се виждаше цялото поле до град Солун. Сега обаче мъглата не позволяваше да се види нищо. В този момент започна да вали силен сняг… Така, в сняг и мъгла, времето се проточи още няколко дни. На първия ден от новата година имаше рядка артилерийски стрелба…”
Нищо извънредно обаче не става по фронтовете около този момент и хрониките не са запазили никакъв видим признак, че започва последната година на Първата световна война, а за България година на поражение, бунтове и покруса.

Още 1917-а обаче носи предчувствието за лош край. В българското общество е прекършено опиянението от първите победи, от фантастичните подвизи на бългаския войник, от надеждата, че националният идеал най-сетне ще се осъществи. С проточилата се война и икономическите тегоби, подклаждани от спекула и корупция, надвисва призракът на глад. Все по-активна е опозицията против управлението на Васил Радославов.
Ширят се антивоенни настроения, включително в армията, където зачестяват бягствата и случаите на побратимяване с руски войници и офицери.
1917-а (април) е времето, когато в Западна Европа най-сетне се намесват Съединените щати. Но на границата между двете години в голямата политика основното събитие остава излизането на Русия от войната.
Преговорите са водени в Брест-Литовск (днес в Беларус), където на 15 декември първо е подписано примирие. За мир Централните сили (включително България) и Русия преговарят от 22 до 28 декември, в самото навечерие на Новата година. Самият договор е окончателно подписан на 3 март 1918-а.

А прегледът на няколко десетки войнишки писма и картички показва, че през 1917 и началото на 1918 г. духът спада. Едно относително по-бодро писъмце с дата 19 януари 1918 г. е получил Никола Николов, телефонист на „кота 212 югозападна”, гр. Гевгели. На гърба на своя снимка негов приятел е написал:
„На другаря си Н. Н. подарявам ликът си за спомен, когато сме били наедно и защищавали майка България през 1917–18 г.”

Седмица по-късно друг боец пише от Удово (днес в Р. Македония) до свой познат с адрес „Следа”:
„Ето най-сърдечно ви поздравявам, че както се намирам в добро здраве и ви пожелавам същото. Друго ново нищо…”
Унили са дори редките споменавания на противника, както е в картичка от 10 март 1917 г. с автор М. Христов (правописът е запазен):
”Пожилавам ви общо щастие за в бъдаще. Най-много да ви пази бог от всичко Англо фенцко зло.”
За коренно различно настроение е говорила войнишката кореспонденция броени месеци по-рано. През ноември 1916 г. кавалеристите Стефан Николов и Сава Петров, участвали в освобождението на Добруджа, подписват заедно картичка до свой приятел на южния фронт. На нея е изобразен хотел ”Принцеса Мария” в Текир гьол, недалеч от Кюстенджа, а от текста блика въодушевление: ”…засега тука гоним връговете, много силно бягат като бесни и ний преследваме ги с най-големи усилия. Ура, да живей България. Ура, ура да живей върховният вожд Царят…”

Долу-горе по същото време, седмици преди германски и български части да влязат в Букурещ, Стефан Николов въодушевено пише на майка си:
”…майко, за мене недейте се грижи. Аз съм добре! Майко, гордейте се, че сте хранили син за действие през европейската война. Твой син Стефан.”
В първата година на войната по-приповдигнати са и писмата от тила. От там пожелават до мъжете на фронта победно, „тържествено” завръщане и „госпожиците да ви посрещнат с бокети и венци”.

После очакванията стават по-скромни: ”С пожелания за здраве и живот при по-благоприятни дни (мир)”.
Нищо че се пише за война, за фронт и за противник – в цялата тази кореспонденция няма и думичка за рани или смърт(Множество войници са се снимали с бастун, но той няма нищо общо с травми или страдания. Той е мода, знак на статус или важност, подобно на сегашния «гердан» от лъскав жълт метал. Обичали са да се фотографират и с престижни, модерни за времето предмети като часовник, фенерче, телефон, велосипед… Както и с ”юнашки” мустаци, неестествено засукани нагоре. А до и около Първата световна война студийните (по-нагласените) снимки често са ретуширани, така че мъжете получават особено страшни погледи, почти вампирски.- бел.авт.), нито за болести, болници, лекари, нито за погребения, сълзи, сираци, сакати…
Военната цензура е на мястото си, дори най-краткото ”отворено писмо” минава пред погледа й. Това е удостоверено – или със специален печат, или само с бележка ”Проверил:”, последвана от звание или длъжност (командир, подпоручик, ротмистър) и нечетлив подпис.
На същия „проверил” отчасти се дължи и това, че тези писма са твърде еднообразни: „аз съм добре… в добро телесно здраве”, „радвам се”, „пожелавам”, а ако има подробности, те са като следните (с различни автори):
• „Обична ми сестро, за спомен от войнишкия ми живот през общоевропейската война пращам ти снимката ми в момента, като си кърпя дрехите под черниците…” (17 юни 1917 г.)
• „Точно кога ще си дода не знам, защото имам много работа и не смея да кажа на Подполковника да ме пусне.” (24 април 1918)
• „Аз засега съм здрав и добре. Ще се мъча да си дода към средата на Август, но ще ли мога, не знам.” (31 юли 1918)

Парадоксално, в наши дни има антикварен пазар за такива картички, които непременно имат видим знак за офицера цензор. Всъщност повече шансове да се намери нещо интересно съдържат онези, които са заобиколили „Проверилия”. Доста писма са пращани не по редовната военна поща, а по пътуващи в отпуск другари, сиреч няма „Проверил”. Тъкмо в тях най-често се споменава „мир”.

Рядък случай на откровено „отворено писмо” е картичка, пратена на 18 март 1917 г. от страната към фронта. Написана е нечетливо и с грешки, но съдържанието й може да се възстанови така:
„Колега! Картичката получих и сърдечно ви благодаря. Йордан си дойде, но много малко разговаряхме. Но, доколкото разбрах, казва „Ужасна работа”. Много замислен беше.”
„(Тук) сиромашлък и сиромашлък по назе. Хай(де) сбогом.”

Интригуваща е снимката „Молитва” – коленичил набожен войник (не е ясно дали той е авторът на писмото, или картичката е „фабрична”).
На гърба й има резолюция „Проверилъ”, но… без каквото и да било пояснение или подпис след нея, т.е. виждаме дръзка имитация на задължителното цензорство.

А съдържанието е следното:„Моята усърдна и постоянна молитва е към Бога да даде мъдрост на ония, управляващи днес съдбините на народите. Да се замислят и турят край. Да възтържествува мир, който мир ни е даден от Бога. Йоана 14;27.”
Цитираният стих в Новия завет (Евангелие от Йоана) гласи: „Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам, не тъй както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се плаши.”
Ерген да си!…
Онази военна цензура е подминавала с разбираемо великодушие популярните във войската еротични изображения, някои от които твърде смели за времето си.
Без изненада, най-интересни са и писъмцата на такъв „носител”, те закачливи, остроумни и понякога тъжни, в дух „гледай какво става, докато на нас младостта ни мина тука”.

„

Ерген да си!”, възкликва пред съблазителна рисунка български мъж в окопите на Всесветската война.
Същински бисер е сътворил преди век (декември 1917 г.) войник, служил в Удово. На свой другар в Скопие той е пратил картичка почти като рисунка в книга за деца: изправен щъркел сякаш ухажва отблизо благосклонна и леко облечена девойка.
„Хайде да се свърши таз пущина (т. е. войната) – пише боецът, – че да си пойдем да им пазим пущините. Защото ще ги изядат щърковете.”
Излиза, че пак става дума за мир.

Основни източници: Личен (родов) архив; „История на България”, т. 8, изд. „Гал-Ико”, С., 1999; Минко Хитров. „Три войни и мир”, изд. „Бул Корени”, С., 2012.