Тримата лидери на държавите от инициативата „Отворени Балкани“ са толкова самоуверени, че предлагат и на страни членки на ЕС да се присъединят към тях.
Оказва се, че политиката на Балканите била лесна работа. А на моменти и приятна като демонстрацията на единство и сплотеност, представена от Александър Вучич, Димитър Ковачевски и Еди Рама на поредната им среща в Белград, където заедно посетиха изложбата „Вино, храна и туризъм“, организирано за поредния им разговор за инициативата „Отворени Балкани“. Развеселените им ликове и шегичките помежду им са хит в социалните мрежи и медиите. Вучич като държавен глава, значи със статут една октава по-високо от двамата премиери, изтъкна предимството на това да си президент. Вучич минава и опитва виното и мезетата, а Ковачевски като премиер ги предлага зад щанда, ако това може да мине за хумор и закачка. Но Вучич е такъв-
със самочувствието на лидер на Западните Балкани
пък и „по-широко“, както казват в Скопие, та може да си позволява такива несръчни политически шеги. А Ковачевски и Рама са в положението само да се усмихват. Нещо като от времето на „Братство и единство“ на вече отдавна несъществуващата СФРЮ на Тито, когато той, едноличният господар на държавата, се е държал така, че сътрудниците и подчинените му са имали само правото да го венцехвалят. И Слободан Милошевич, идейният баща на сегашния държавен глава на Сърбия, се опитваше да се държи достатъчно автократично и еднолично да решава въпросите на властта, но пък неговата съдба имаше до голяма степен трагичен финал. Политикът, който започна братоубийствените войни при разпада на Югославия, намери смъртта си в една от килиите на затвора при Трибунала от Хага в Схевенинген. Години след това някои от политическите му отрочета като Александър Вучич или лидерът на сръбските социалисти и неизменен коалиционен партньор във властта на Сръбската прогресивна партия на президента Вучич, се опитват да се държат като някогашните си патрони. Но това е друга тема, където можем да очертаем характеристиките на политическото лидерство на Балканите днес: също толкова хилаво и измислено, колкото и европейското, и световното днес.
Не знам обаче дали няколкото глътки вино по време на изложението или други мотиви стоят зад това, но Вучич и партньорите му не пропуснаха да демонстрират задоволително политическо самочувствие. Изглежда работите около реализацията на „Отворени Балкани“ вървят по график и наистина, трите държави-Сърбия, Албания и Северна Македония,
от началото на следващата година ще въведат правилата на Шенген
Тоест, ще отворят границите по такъв начин, че да улеснят движението на хора, стоки, пари и услуги помежду си. Митническите и гранични облекчения, заедно с тристранните договорености в образованието и пазара на труда ще дават възможност на хората от трите държави да избират къде да се обучават или да намират работа.
Толкова розова изглежда тази бъдеща геополитическа картина, че Вучич има дързостта да предложи и на някои държави членки на ЕС да се включат в „Отворени Балкани“. Неговите медийни рупори веднага предложиха това да е Унгария, която има исторически интерес към района на Балканите и преките пътища от сърцето на Европа към топлите морета. Пък и географски е най-близо. Неслучайно Будапеща вложи толкова усилия нейн представител да поеме европейското комисарство по регионалната политика и разширението и Вархей спечели мястото. И сега дискретно, но настойчиво се опитва да осъществява идеите още от времето на австро-унгарската империя, когато външен министър бе граф Дьорд Андраши, унгарец по потекло, за контрол над пътищата на юг. Пък и нали премиерът Виктор Орбан си спечели славата на „enfant terrible“(ужасното дете) на ЕС, който уж все теглел Унгария навън в някаква си посока. Така че основания за предположението, че Будапеща би била удобен вариант за присъединяване към „Отворени Балкани“, има.
Е, против тази хипотетична, но вероятно струваща се реална в главите на тримата лидери от Белград, Скопие и Тирана идея, има толкова много аргументи. И то сериозни. Първият, например: как си представяте Виктор Орбан да се включи към тройката на Вучич, Ковачевски и Рама, където едноличното лидерско поведение на сръбския президент се вижда и без микроскоп. Вучич лансира идеята за отворените граници между страните от Западните Балкани като
алтернатива на членството им в ЕС
като неин неформален, а може би и формален лидер, та ще допусне друг човек и политик да му отнеме тази роля. Пък и Орбан може да е всякакъв, но глупав не е. И тези игрички за борба на регионалния, при това не цялостен, терен в долната половина на Балканите едва ли са му приоритет. Но като политическа екзотика звучи добре и сигурно гали нежните струни на самочувствието на автократа от Белград.
Друг, но също така съществен въпрос е, защо трябва да се отправят покани за присъединяване към „Отворени Балкани“ на страни членки от ЕС преди всички държави от района да са се включили в инициативата? Къде са Черна гора, Косово и Босна и Херцеговина? Правителството в Подгорица на албанеца Дритан Абазович проявяваше интерес и дори и сега, когато ръководеният от него кабинет е свален, не крие симпатиите си към отворените граници със съседите. Но политическата му съдба не е ясна, та това да означава, че Черна гора може да се присъедини. Там, в Подгорица, вече повече от 30 г. нещата се решават от един единствен човек и той се казва Мило Джуканович. Дали е под прожекторите или в сянка, дали е зад кулисите или на авансцената, дали е премиер, президент или на политически завет, за Мило няма значение. Конците дърпа той, а в отношенията със Сърбия се натрупаха толкова проблеми, в това число и лични обиди срещу него, че едва ли би допуснал Черна гора да се хвърли в идея, която идва от Белград. Пък и въпросът за лидерството отново изплува.
Косово на премиера Груби е категорично против включването на младата държава в инициативата. Има много мотиви за това, но главният е, че членството в „Отворени Балкани“
ще размие главния въпрос за признаването на независимостта на Косово от Сърбия
А и редица двустранни въпроси все още затормозяват диалога между Прищина и Белград. Един от тях, който в началото на август предизвика поредната криза, театрализирана и драматизирана преди всичко от режима на Вучич, намери решение и от 1 септември косоварите вече могат да минават границата и да влизат в Сърбия с лични документи, издадени от местната администрация. И обратно – със сръбски документи също така се влиза в Косово, без това вече да е проблем. Реципрочността, на която толкова много настояват в Прищина, вече действа. И това не изкара тежкотоварните камиони на сърбите от северната част на страната по пътищата към границата, Белград не изпрати тежковъоръжени части и техника да плаши гаргите, косовските сили за сигурност не се отправиха към мястото на кризата, река Сава не потече обратно, а Ибър все така разделя Митровица на две етнически поделени части. Сега остава да се реши практическият проблем с регистрационните номера на колите, но и това ще стане най-вероятно до началото на октомври. Война не се получи, големите геополитически закани в контекста на агресията на Русия в Украйна останаха само закани, поне засега.
А Босна и Херцеговина? Там също искали да се присъединят към „Отворени Балкани“, но пък все още не се знае, кой стои зад подобно намерение и каква е политическата му легитимност. Ако питате Мирослав Додич, лидерът на Република Сръбска, той още утре би искал не само да се присъедини към другите участници, но и да отвори изцяло границите със Сърбия. Но и това е друга тема.
Иначе казват, че изложбата „Вино, храна и туризъм“, открита по повод поредната среща на високо равнище в рамките на „Отворени Балкани“ в Белград, преминала успешно. Нямаме съмнения за това. Сърбите ги бива в тези неща. А и мострите на изложението развеселиха до такава степен Вучич, Ковачевски и Рама, че да демонстрират самочувствие, което в момента никак не е естествено.
