Дългата ръка на българската ПВО

Ивайло ПАШОВ

40 години от първата стрелба на зенитно-ракетен комплекс (ЗРК) С-200 „Вега”

На 20 септември т. г. се навършват 40 години от първата бойна стрелба на най-далекобойния зенитно-ракетен комплекс (ЗРК) на България – С-200 „Вега”. Тя е осъществена от ракетчиците на в. ф. 34420 – Костинброд, от състава на бившата Първа зенитно-ракетна бригада (1 зрбр) на Зенитно-ракетни войски (ЗРВ), което днес е част от наследилата я Първа зенитно-ракетна база (1 зрб). След успешните пускове „Дългата ръка на българската ПВО“ – както наричат комплекса заради голямата му далечина на стрелбата – застъпва на бойно дежурство по охрана на родното небе. Емблематичната годишнина е повод да припомним историята на българския ЗРК С-200 и да разкажем за дебютните му пускове чрез спомените на участници в тях.

ЗРК С-200  се появява у нас през 1984 г. Доставката е предшествана от дълго изграждане на позицията и обучение на личен състав за новия комплекс. „Курсът за усвояване на С-200 се проведе от 1 април до юни 1983 г. в учебен център край гр. Гатчина, близо до Ленинград (дн. Санкт Петербург). Изпратен беше целият офицерски и сержантски състав (подбрани от най-добрите кадри на ЗРВ) на предварително сформираната група дивизиони заедно с представители на тогавашните зенитно-ракетни бригади (зрбр), 1-ва дивизия ПВО и Щаба на ПВО и ВВС – разказва о.з. полковник Стефан Бозов. Той е сред първите офицери, изучавали и провели стрелби с комплекса (като старши техник в радиотехническа команда), а по-късно е и командир на формированието (1995–2002 г.), въоръжено с него. 

Българските зенитни ракетчици са първите, които завършват курс за усвояване на ЗРК С-200 в бившия СССР от държавите в соцблока. След завръщането си у нас те се включват активно в строежа на съоръженията на позицията за комплекса, за да подпомогнат инженерни строителни бригади. Следващата пролет техниката от състава му пристига с влакови композиции и се заемат с разтоварването и превозването ѝ до позицията.

„През нощта на 26 април 1984 г. получихме комплекса. Датата помня, защото тогава си преместих багажа от Елин Пелин в Костинброд. Радиолокационната техника беше разтоварена на гара Илиянци, а останалата – пусковите установки, ракетите и т.н., на гара Петърч“ – казва о.з. подполковник Ваньо Иванов, който тогава е старши лейтенант, по-късно назначен за началник на командния пункт на формированието.  

Техниката от състава на С-200 пристига покрита с брезент с цел маскировка и е разтоварена и откарана във военното формирование между 2–4 ч. през нощта при пълна секретност. Представители на военното контраразузванане и милицията отцепват маршрутите за придвижването ѝ, спомня си о.з. полковник Иван Петров (тогава капитан и зам.-командир по политическата част на един от дивизионите от воинската част). Въпреки това по спомени на о.з. подполковник Ваньо Иванов при трансфера на колоната, идваща от гара Петърч, се случва инцидент, който намира отражение във вестник „Народна армия“. ВКР-тата забелязват лице, което се прикрива в храсталаците край отцепения път и опитват да го задържат. Непознатият бяга, качва се в кола и започва преследване. В крайна сметка автомобилът е блокиран, а човекът в нея се оказва австрийският военен аташе. От арест го спасява само дипломатическият имунитет. Но няколко дни по-късно в австрийски ежедневник излиза материал, че руснаците разполагат край София ракети земя–земя СС-23.

Впоследствие ракетчиците продължават да доизграждат позицията денем, а до есента нощем развръщат техниката, която до изгрева на слънцето се покрива с маскировъчни мрежи. Паралелно върви изучаването ѝ и обучението на нея. Идва заповед да започнат и подготовка за бойни стрелби на полигона „Ашулук“ в СССР.

Пристигат на полигона с влак през септември 1984 г. под командването на първия командир на формированието (групата дивизиони С-200) полковник Георги Жижанов. Разчетът преминава теоретични изпити за познаване на техниката и бойната работа на комплекса и след сдаването им са допуснати до учебни стрелби, при които отразяват нальот от симулирани и реални цели. „От 12 подадени мишени се изискваше да унищожим поне 10, за да покрием изпита и бъдем допуснати до бойни стрелби. Първо ни пуснаха имитирани електронни цели, след което възпроизведоха атака с реални самолети, съпроводена със смущения. Въпреки голямото напрежение се справихме“ – казва тогавашният капитан Михаил Татаров (днес о.з. полковник), който е началник на огневата команда на единия огневи канал (дивизион) в състава на българския разчет.  Началник на другия е капитан Йохан Петков (днес о.з. бригаден генерал).

Първата бойна стрелба с комплекса се провежда на 20 септември 1984 г. Тя е за допуск до бойно дежурство на българския С-200. Използвана е развърната на терена идентична руска техника и ракети. Комисията за оценка на резултатите от стрелбите е от съветски инструктори.

„Цялата команда беше добре подготвена благодарение на доброто обучение и множеството тренировки преди стрелбите. Настроихме приетата техника, а ракетите, които ни дадоха там руснаците, бяха проверени, заредени по пусковите и дадени на подготовка от нашите разчети. Всички бяха много съзнателни и със силна мотивация за успех – споделя о.з полк. Ивайло Неделчев, който тогава е старши лейтенант – офицер, за пуск на първи канал.

Двата огневи канала захващат една и съща височинна цел на разстояние 160–180 км и я обстрелват с по една ЗУР, когато тя е на 120–121 км дистанция. Първият пуск дава старши лейтенант Ивайло Неделчев , а 2–3 сек след него стреля и старши лейтенант Венцислав Бубичов (напуска армията като капитан).

Ето как си спомня стрелбата и о.з. капитан Бубичов: Стреляше се по самолетна мишена. Не помня точно на какво разстояние ни подадоха целта и ние я захванахме. Отметките на радарния индикатор пред мен подскочиха, което означаваше, че има успешно поражение на целта. Първоначално се смутихме, защото отметката още светеше на екрана, но когато започна да пада по рязка парабола, разбрахме, че е от по-големите останки от мишената, и еуфорията ни обзе.“

Общата оценка за действията на ракетчиците и за стрелбата е добър, което позволява включване на „Вега”-та в нашата система за ПВО. Вечерта успехът е отпразнуван по другарски с колегите от полигона. По-късно нашите ракетчици поемат към България.

След застъпването на комплекса в бойно дежурство през септември 1984 г. той поема охраната на почти една втора от територията на страната. По думите на о.з. полковник Татаров от позицията му край София той има възможност да обстрелва цели над Белград и на над 80 км след границата в гръцка територия. Радиолокационните станции от състава му П-14 „Оборона“ и  ПРВ-17 са първите от този тип, доставени у нас, като първата може да „вижда“ на над 600–700 км разстояние. Страната ни се сдобива с уникално за това време средство за ПВО.