Ярост и скръб

Кирил Василев

Стихосбирката на Владимир Сабоурин „Работникът и смъртта“ е безпрецедентна. Тя открадна темата за труда от пропагандната поезия и я възвиси – до безкрайното. Там, където думите и мисълта  замлъкват. Това е политическа книга, в смисъла на който са политически книги „Божествена комедия“ на Данте и „Илиада“ на Омир. Съчетава екзистенциална, поетическа, космологическа и теологическа гледна точка на човешкото съществуване. Малко книги включително и прозаически, се осмеляват да се фокусират върху човешката ситуация, гледайки я от тези няколко перспективи и като използват езиците им с така дълга история и мощна традиция. Книгата на Владимир Сабоурин настоява с ярост и скръб за справедливост. Справедливост, която надвишава света на човешкото и се отнася до цялото мироздание. В една от поемите има стих, който говори, че откакто космологията ни предлага идеята за Вселена, възникнала от Големия взрив и безкрайно разширяваща се, настъпва епохата на посредствеността. Съвместени са две несъвместими неща – яростта и скръбта, свързана с темата за справедливостта и космологическата перспектива, която изравнява всичко. Поставено е под съмнение абсолютно всичко. Книгата е и религиозна в смисъл, че тази радост и скръб за справедливост нямат своето основание. Те са в противоречие с фактите на този свят. Не могат да разчитат на нищо. Това е надежда без надежда. 
В цикъла „Работници“ трудът в кулминацията на тези стихотворения е представен като молитва без адресат. Молитва, която не се съзнава от самите молещи се, обаче си струва да бъде гледана, и  слушана. Тази поезия избягва метафоризация в отделния стих, на нивото на отделната строфа. Тя създава мощни образи по внимателен описателен начин, следвайки фактологията, настоявайки за документалност. Но виждайки накрая цялото, разбираш, че тя изгражда мощни образи-метафори, които се трупат една върху друга. В нея има полифоничност, лайтмотив на нивото на едрите образи, които се появяват и изчезват в хода на цялата книга. Такъв образ е танкерът. Огромният кораб, който е излязъл от употреба и бавно и полека се насочва към брега, за да бъде нарязан, отнесен и разпродаден. В този образ има нещо от образа на „Моби Дик“. Книгата е пълна с носталгия по предметността, по веществеността. Трудът в нея си остава единственият истински досег със света. Той не е сведен до работата с ръце. В едно от стихотворенията атомът е описан като работник. Всичко, което спазва порядък и продуцира нов свят, може да бъде отнесено към образа на работника. И същевременно работникът, казва Вл. Сабоурин, е най-чудовищното нещо на този свят. Той е олицетворение на този свят и на идеята, че всичко наоколо се подчинява на закони, които движат материята – но същевременно в образа му виждаме отрицание, желание тези закони да бъдат изместени и взривени. Една от най-силните поеми в книгата „Възхвала на блажените в мирния преход“ повтаря жеста на Омир – изброяването на корабите в Илиада. Корабите, които отиват към Троя, за да бъде унищожена и да започне началото на нова цивилизация. Владимир Сабоурин изброява фирмите, създадени от Държавна сигурност през последните години на комунистическия режим по същия начин, по който Омир изброява корабите в „Илиада“. Тези кораби създадоха новия свят, в който всички ние живеем заедно. 
Сабоурин е отхвърлен и изолиран в българското литературно пространство. Неговата поезия възпалява нашата провинциалност, така както нито един друг. За неговите стихове не се пише, неговите книги трудно се издават, за него се мълчи. Надявам се тази мръсна провинциална омерта най-сетне да приключи.