„Чамкория” на Милен Русков – Заслеплението на фанатизмите

„Чамкория” – роман в два тома на Милен Русков (ИК „Жанет 45”), който излезе наскоро на книжния пазар, е най-хубавото литературно събитие, което ми се е случвало от десетилетие насам. Работата не е само до писателския майсторлък с инструментите за изразяване и изобразяване. И други автори ги владеят не по-лошо. Но мащабът на мислене, широтата, с която се обхващат събитията в средата на 20-те години, зашеметява. Главният герой – Славе, е характер вместилище, паноптикум от преживени, присъстващи хора, върволица от епохата. Суетни жени, анархисти убийци, македонстващи садисти, военни – аристокрация или парвенюта, фанатици атентатори, фанатици – пазители на реда и царя, дворцов антураж, самият монарх – вървище от образи изпълват вътрешния екран на един уж обикновен софийски шофер (книжовно – шофьор, б. р.), който се оказва необикновен, множествен, далеч невсекидневен. 
Тази постоянна двоичност на образа, който е едновременно там – в 
непозната София с нейния жаргон на 20-те 
и тук, сега в сърцето на съвремието ни. Там фикцията на миналото е разпъната сред смърт, интериори и екстериори, невъзможността да се изплъзнеш от лапите на идеологиите с обикновеното си защитно облекло – да оцелееш, да си отгледаш децата и да разходиш жена си на пазар поне един ден с отпусната душа. Невъзможността да защитиш елементарното си съществуване – откъснат, потопен в синьото на небето, потопен си в смъртоносна невъзможност на оцеляването – това е основният лайтмотив на романа. 
Сравнявайки го с другия голям писател на съвремието – Георги Господинов, писането на Русков ме спечели с ярка отлика. Повечето писатели осветяват истината за избраните от тях времена само от едната страна и като пиари се прицелват към западния читател с намерение да минат през ключалката на неговите предварителни очаквания. Милен пише, без изобщо да се съобразява с какъвто и да било читател. Осветява фактологията и истините от всички страни като стерео изображение. Това му позволява да опише ситуацията не като даденост и статукво, а като процес, диалектичен сблъсък, в който противоположните страни често разменят местата си, ценностите, идеалите, фанатизмите – също. Очертават се 
спиралите на омагьосани кръгове 
в които кръвта, отмъщението, универсалният принцип унищожават човешкото, дават енергия, като взаимно се подхранват във времето – безконечно махало, което осакатява, унищожава и свежда манталитета на патетичното „българско” до оскотяване и го мачка в дъното на примитивизма. В книгата са развенчани наивните представи за „чистия” и „мъдър” народ, направена е дисекция за пъпната връв между деградацията на политически и военен елит, от една страна, и вътрешната същност на народа – от друга. Безпощадна медицинска откровеност, нито капка сантимент или патриотично лигавене в името на традицията. Изумително е умението на Русков да смесва сложна философска материя във всекидневния език и да изрази сложното съждение по съвършено непретенциозен, разбираем начин – чрез диалога, вътрешния монолог или уличния сленг. Благодарен съм му, че ме върна във времената на 60-те, когато изядох много шамари от майка ми, за да ме отучи на този „че”-надежденски жаргон от улицата. Там не можеше да се говори на нормален език – щяха да ми се присмеят като мамино синче, а нямах рефлекси да сменям говора си вечер вкъщи, седнехме ли на масата.
За разлика от „Възвишение” вътрешният монолог, 
езиковата игра е насечена с много случки
събития, обрати. Те теглят темпото, не изпускат концентрацията на читателското внимание и конструират добре разпъната композиционна структура, премислена, хармонична, с ясни акценти на развитието. Може би в края на втория том увлечението да се разказва минава някак в хоризонтален план и би могло да се съкрати на места, но колоритът на автентичното спасява от повторяемостта на кадрите. 
Книгата е пронизана от екзистенциална светлина и оголва безпощадната очевидност – животът няма изначален смисъл вън от този, който ние му придадем, ние му вдъхнем. И е временен, неустойчив, относителен, но единствен и изцяло зависи от човешките ни ценности, които се създават и устояват във всекидневното балансиране върху опнато над бездни въже. Текстът обединява три времена – социално, историческо и екзистенциално, което е сред белезите на високата литература не само у нас. И което вече прави невъзможен оня безумен диалог между леви и десни, между съвременни социалисти и новоизмислени дисиденти – кое е кокошката или яйцето в омагьосания кръг от първичността на омразата и жестокостта, която ни съпътства в политическия дебат и до ден днешен. Книгата ни дава шанс да се измъкнем от клетката на предразсъдъците и заслепението. 
От фалшивите идеализации за елити и герои, за марионетки и демонизирани супермени в различните лобита на политическото. Което трудно ще преглътнат и левите, и десните дервиши. С една дума – имаме една нова народопсихология на българския дух. С почти медицинска диагностика. А това трудно се понася. Но е лечебно.