В Националния военноисторически музей (НВИМ) от 5 до 15 ноември може да се види изложбата „Знамената на победата“, посветена на 130 години от Сръбско-българската война. Това е най-кратката и победна война в новата ни история. Наричат я още войната на капитаните, защото българската войска е толкова млада, че, общо взето, най-високият чин е капитан. Изключение по това време прави може би само подполковник Данаил Николаев, бъдещият прославен генерал-лейтенант и патриарх на българската войска. Той е и първият полковник в българската армия. Капитан е бил и министърът на войната тогава Константин Никифоров. Капитан е още и бъдещият генерал-лейтенант и командващ на легендарната от Балканската война Първа българска армия – Васил Кутинчев. Капитан е още и началникът на Щаба на действащата армия Рачо Петров. Капитани и поручици са много бъдещи военачалници, които в тази и в следващите войни ще запишат имената си в историята на България.
Нека да припомним, че 18 от тези 25 знамена се показват за първи път пред публика.
Процедурата по записването на доброволците в армията и изискванията към тях се регламентират от заповед № 107 на управляващия тогава военното ведомство капитан Никифоров. В заповедта се указва, че за доброволец се приема всеки, който е на възраст от 18 до 35 години.
Доброволците се приемат и записват от комисия, в която участват началникът на военното окръжие като председател, един член от окръжието, двама от градския съвет и градския лекар.
Такив
а комисии за набиране на доброволци се сформират в София, Търново и Шумен. Доброволците устно или писмено заявяват желанието си пред комисията и тя преценява кандидатите на базата на определените предварително изисквания.
Според тези изисквания доброволците трябва да са хора с безупречно поведение, да са здрави и физически развити, да не са заразени от хронична болест или да имат увредени крайници или органи като ръка, крак, око, най-вече дясното.
Времето и мястото на службата се определя от началниците. Задължени са стриктно да изпълняват заповедите и да не се отлъчват от служба. Доброволец, който е нарушил правилата на службата, се съди по военните закони, както войниците.
Доброволците се разпределят
в чети от по 100 души 
В четата има четник, подчетник (фелдфебел), четирима старши десетници и четирима десетници.
До 10 чети правят една дружина. Тогава един от четниците става командир на дружината. Дружинният командир си избира помощник измежду подчетниците. Той се подчинява на военните власти. Оръжие се дава само на ония доброволци, които са одобрени от комисията.
В книгата си „История на доброволците от Сръбско-българската война 1885 г.“ , издадена в София през 1935 г., генерал-майор Йордан Венедиков изучава качествата на доброволците, за да оцени правилно качествата на българския войник. За да може да се оцени той, е необходимо да се изучат действията и проявите на доброволците в различните войни, както и действията на българите във въстанията. Според него е важно да се изучи въобще бойната дейност на българина, който не е обучаван в казарма.
Венедиков е убеден, че колкото е по-съвършено оръжието на една армия, толкова по-еднакво е обучението и толкова по-малко то се съобразява с индивидуалните
особености на отделния войник
Военното обучение се определя от качествата на въоръжението, като се следва естественият стремеж да се поразяват повече противникови цели с възможно най-малки загуби. И така е в армиите на всички развити страни. На едно място Венедиков казва, че „Казармата уеднаквява, подвежда под еднакъв знаменател всички мъже, както във всяка държава отделно, така и в разните държави. Тя изравнява флегматичния северняк или селянин от полето с пъргавия южняк или планинец. И колкото по-силно е оръжието, толкова по-еднообразно е обучението в разните страни, и толкова повече са пренебрегнати личната особеност на мъжа и характерът на народа“. Така Венедиков стига до извода, че тъй като по това време оръжието е достигнало най-високото си развитие, то уставите по които се обучават войските в Англия, Турция, Русия и Съединените щати са почти едни и същи. 
Въпросът с доброволците обаче стои съвсем различно. Доброволецът не е обучаван в строя. Той не е свикнал на него и на военната дисциплина. Затова доброволците се използват в бойните действия такива, каквито са. И много често редът и дисциплината се приспособяват към тях, а не те към реда и дисциплината. Редовната армия е консервативна и трудно се разделя с установените устави и навици. Докато доброволците са свободни от такива навици и привързаности. По тази причина те по-лесно усвояват новите оръжия.
По време на Френската революция необучената доброволческа армия първа напуска сгъстения строй на армията на Фридрих Велики и прилага разпръснатия или клинообразен строй, който е подходящ за тогавашните огнестрелни оръжия. Така правят и нашите доброволци в Сръбско-българската война. Те действат през цялото време само в
разпръснат или разсипан строй както в отделните чети, така и в дружините.
Венедиков обяснява още, че редовните войници са свикнали да се под
чиняват поради продължителното обучение, при доброволците този навик го няма.
Според него доброволците са най-вироглавият елемент от народа и само големият патриотизъм и страстта към слава и приключения могат да задържат тези хора под оръжие. Той смята, че най-добрите началници на доброволците в тази война са били поручик Панайот Дворянов и капитан Коста Паница. На доброволците добър командир може да бъде не човек, който познава уставите и умее да командва, а човек, който е живял техния живот и те го приемат за човек от „тяхната черга“. Дворянов и Паница са били такива. За Паница са готови да се жертват, а когато Дворянов го викат да заеме важен пост в артилерията, четата му заявява на правителството, че ще се разпръсне, ако той си отиде.
В отрядите на Паница и Дворянов има и редовна войска и опълчение, но те оперативно действат само чрез доброволците заради тяхната „предприемчивост и почти безумна дързост“.
Неопетнени светини
В изложбата могъщото доброволческо движение през време на Сръбско-българската война е представено от знамето на ломското доброволческо дружество „Сливница“, което е част от Летящия отряд на капитан Георги Тодоров. Този отряд води така наречената маневрена отбрана и за времето си е тактическа новост във военното изкуство. Разполага с пехота, кавалерия и артилерия. Помага на капитан Узунов да защити Видинската крепост от атаката на сръбските войски. Отрядът притежава изключителна издръжливост и за един ден може да измине 35 километра.
Доброволческото движение е представено и със знамето на Айтоския партизански отряд. Знамето на отряда, както много от другите неопетнени светини участва в Балканската, Междусъюзническата, Първата и Втората световна война.
В Струмския полк е и Самоковската пеша дружина № 4 от Българската земска войска, която влиза в състава на полка под № 2. В Сръбско-българската война дружината е в състава на Кюстендилския отряд, който е част от Западния корпус на фронта. На 3 ноември дружината, начело с командира си Александър Фудулаки, отбранява с. Власина, което се намира на важен път, водещ към вътрешността на Княжество България. Лично княз Батенберг дава висока оценка на Струмския полк, като казва, че в битката полкът е показал как българинът може да наказва тези, които вероломно нападат мирните си съседи.
Знамето на 3-а дружина от 6-и пехотен Търновски полк се развява в боевете при Драгоман на 10 ноември 1885 г., при овладяването на Цариброд и на височината Нешков връх на 11 и 12 ноември и при превземането на Пирот на 14 и 15 ноември. Знамето на 2-ра дружина от 3-и пехотен Бдински полк влиза в Пирот на 15 ноември.
Знамето на доброволческото дружество „Сливница“ – Шумен, е на Северния участък на фронта при сраженията в района на Брегово и Кула заедно с Летящия отряд. Сражението е на 4 ноември. Дружеството се включва и в отбраната на Видин от 11 до 15 ноември. То е сформирано от Стоян Заимов, апостол на Априлското въстание, съратник на Левски, Ботев и Каравелов, който по това време е окръжен управител на Шумен. По телеграфа Заимов уведомява министър-председателя Петко Каравелов за събирането на дружината. Отговорът идва от министъра на войната Константин Никифоров, който нарежда доброволците да се съберат в Шумен и да се организират като отделна част. За неин командир е назначен поручик Стефан Петров, брат на началника на Щаба на действащата армия капитан Рачо Петров. На 8 октомври 1885 г. дружината тръгва пеша от Шумен за Каспичан. От там се качва на железницата до Русе, след което стига до Видин с параход.
Пловдивската 1-ва пеша дружина участва със знамето си в решителните боеве при Сливница между 5 и 7 ноември. С това знаме на 6 септември 1885 г. майор Данаил Николаев повежда войските си към центъра на Пловдив, за да защити Съединението. Върху него пише „Съединение или смърт“.
В изложбата са показани още знамената на 3-а дружина от 5-и пехотен Дунавски полк, щандарта на 3-и конен полк, знамето на 3-а дружина на 7-и Преславски полк, на 1-ва Провадийска чета, на Айтоската партизанска рота, на доброволческо дружество „Сливница“ – Стара Загора“, на Търновските семинаристи, на Силистренския охранителен комитет „Самозащита“, на Силистренската доброволческа чета, на Свищовските дружини, на доброволческото дружество „Сливница – Лом“, на централно дружество „Сливница“, на Бургаското поборническо опълчение, на доброволческото дружество „Сливница“ – Пловдив, на Трънската народна опълченска № 1 чета, на доброволческото дружество „Сливница“ – Разград, на Великотърновската чета „Раковски – Левски“. Габровската чета се сформира от доброволци от горните класове на Априловската гимназия в Габрово. Командир на четата е учителят Стефан Ватев. Помагат му опълченците от Руско-турската освободителна война Драгой Божилов, Стефан Манафов и Младен Касабов. В Пловдив четата е посрещната тържествено от командира на Източния корпус подполковник Данаил Николаев и става ядро на Ученическия легион. Четата влиза със знамето си в Пирот на 15 ноември 1885 г.
