Когато императорът си навиваше партенките

В исторически план партенките са много, много древни. При археологически разкопки парчета плат са открити още във военни лагери на Римската империя. Находките датирали от 79 г. преди Христа. В Русия партенките дошли от Европа. Въвел ги „на въоръжение“ Петър Велики през 18-и век след една командировка в Холандия, където изучавал корабно дело.
Глобалният отказ от партенките в полза на чорапите започнал още в средата на ХХ век. Но по време на Втората световна война повечето немски войници продължили да разчитат на тях въпреки напиращата мода на чорапите. В източната част на Германия бойците използвали партенките си и като ръкавици, които често липсвали в армейските складове.

Имаше един полковник, който още на развода не пропускаше да ни напомни, на нас, въоръжения караул, когато застъпваше дежурен в поделение 22190, тогавашния Щаб на Трета армия, че най-важното нещо за един войник, не само когато е наряд, а изобщо, е, че чистите крака с изпрани партенки държат топло през зимата и хладно през лятото.

Малко преди това пък в новобранската рота, която карахме по разпределение в инженерното поделение в с. Сотиря (сгушено в сините чукари над Сливен, току до градското сметище), та в същото това поделение, ръководено тогава от подполковник Кольо Милев, по-известен като тамошен градоначалник в миналия мандат, подготовката на „бомбетата“ ръководеше легендарният майор Бурнев, който също обичаше да повтаря следната леко гнуслива фраза: „Бойци! Носете партенки, бойци! Не си правя майтап, вземете мен за пример, аз нося партенки вече цели 25 години! И днес, след четвърт век, ходилата ми са така свежи и чисти, че спокойно можете да закусите върху тях, без дори да ги измия!“

Такива ни ги говореше майор Бурнев, а някои от нас, обикновено гражданчетата с по-бурна фантазия, потръпваха и бърчеха нос от вероятната неприятно ароматна перспектива да закусят върху майорските крака, ако нещо се издънят в службата. Но онези, които го послушаха, твърде скоро се убедиха в правотата на майорските думи.
И наистина, има ли нещо по-удобно в кубинката от добре увитата около ходилата партенка, стига да знаеш как да си я навиеш.

Това спести много студ, потене, пришки и сърбеж от последващите неприятни гъбични инфекции и усложнения на виртуозите в повиването на собствените си крака на нашата доНАТОвска армия в началото на 90-те.

Партенката – този прославен аксесоар от войнишкия соцбит, който официално отдавна се води за изчезнал вид, с пълно право може да влезе в Червената книга на казармените ни спомени. Както е тръгнало, скоро ще остане само значението й за лъжлив слух, подплатено с легендите за нейния убийствен аромат.

Всеки минаваше задължителен курс по навиване на парчетата американ, но не всички ги използваха. Момчетата от село, учени още от бащите си, категорично предпочитаха партенките. Военна тайна обаче остава дали в складовете още се съхраняват партенки в случай на война, примерно и в какви количества. Най-вероятно стотиците топове плат за партенки, който (забележете), носи сякаш ироничното наименование „американ“, отдавна са „хванали крака“.

Към началото на 90-те популацията на партенките в Българската армия намаля драстично, като употребата им обаче оставаше възможна. Няма устав или наредба, които да са ги забранявали.

Почти до 1994 г., когато се уволних, в традиционните войнишки сушилни се белееха и партенки, гарантирам. Оттам-нататък – не зная. Може би не от сантиментализъм към миналото, а от чист практицизъм някои предвидливи униформени служители от бойните поделения тайничко още ги предпочитат.

Но колкото и учудващо да звучи, няма нищо по-удобно от партенката за дълъг преход, знам от опит, особено с кубинки. Защото няма чорап на света, който да не е парцал след 10 километра. Единственото, което притесняваше, беше самото изкуство на обуване. Защото наистина е изкуство. Една минимална грешка може да буквално да те „извади от строя“ на набиващите крак в маршировката твои колеги за няколко месеца напред.

И така, партенката е парче плат – хасе или бархет, с размери 35 на 90 см или 45 на 90 см. Бархетът е дебел и много мек, приятен на пипане памучен плат. От него едно време масово шиели пелени за бебетата. Американът е необработено хасе, по-тънък от бархета. Най-лесното при партенките е прането. Защото просто накисваш парчетата плат и те са готови отново за носене, и то при екстремни условия.
В Българската армия обаче този артикул отпадна от употреба и по действащите нормативни документи вече не се полага на военнослужещите. Праобразът на чорапа окончателно ни напусна през 2008-а – година, след като се присъединихме към ЕС. Някак си не върви

В руската армия все още се води дискусия да отпаднат ли партенките, или не. Украинците, грузинците и Беларус вече ги „изгориха на кладата“в знак на доближаване към натовските стандарти. По съобщения в медиите украински войници изгаряли публично камари от партенки, съчинявали стихове и пеели песни за тях.

Привържениците на партенката дават ухо на факта, че дори редник Христо Стоичков от I дивизион на I огнева батарея в поделение 26110 в Стара Загора н

Противниците на партенката заявяват, че да се прави ненужна пропаганда на партенката в наши дни, е самоцелна поза, неосъзната жалба по годините на младостта минали под знамената на Варшавския договор. 

Приказките, че партенката е по-добра от чорапа, опират до въпроса с какви обувки си? Ако имаш съдрани галоши или спукани ботуши, сигурно всеки парцал, увит около крака, е някакво спасение в калната локва. Щом фатмакът ти е дал разбрицани кубинки, носени от два взвода хора преди теб – със сигурност ще хванеш гъбички и партенката няма да те спаси. Естествено е, че краката ти ще миришат ужасно, ако ги спарваш в найлонов чорап, от тия с полиакрилните влакна. 

Развитието на човешката цивилизация не може да бъде спряно. Мястото на партенките е в музея. Както на всяко нещо, изживяло времето си. Иначе и до днес щяхме да си ходим с навуща, привързани с гьонени тасми или върви от козиняк, каквито са били „на въоръжение“ в Българската армия във войните от началото на века.