Първата самостоятелна стихосбирка на Лилия Христова – „Ориса ме Алиса“ отвежда към приказната история „Алиса в Страната на чудесата“ и „Алиса в Огледалния свят“ от Луис Карол. Но не е тяхна реплика. Провокативността и литературния нонсенс на английската традиция (вж. лимъриците и под.) са извор на идеи и образи, които допълват поетическите образи на българката и създават паралелен свят (според нея „сънувана реалност“), там интелектуалното и чувственото са дозирани така, че да предизвикват съчувствие. Алиса е лирическият герой на поетесата, те двете са нормалните/реалните хора, поставени в нелогични/нереални ситуации и по женски нелогично извличат вечната луда мъдрост на света, докарват го до абсурд, за да го обяснят логично, като му придадат форма.
За Лилия Христова персонажът Алиса не е случаен: тя е от романтичния Несебър с детството й, тя е учителка, учи децата да обичат поезия. Светът й изглежда вълнуващо неизвестен, опростен, бистър и позитивен, свят на илюзиите и сънищата, но едновременно реалността пробожда тъканта на образи и метафори. Асоциативната им игра преплита смисли от реалността и автобиографията на поетесата, подобни с тези от произведението на Л. Карол. Такива са картите за игра, шахът, огледалото (от „Алиса…“, но и от „Снежанка“), шапкарят, часовникът (обсебил и първа корица на книгата). Освен тях са и асоциациите с пантофките от „Пепеляшка“, орисницата/магьосницата от „Златното момиче“, Грозното пате, та дори „Вишнева градина“, „Три сестри“ и „Вуйчо Ваньо“ на Чехов. Детството е картина от някогашен Несебър „Слънцето се стича / по керемидите / и търси мирис / на смокиня и чироз. / Ти шиеш кукли, / аз пиша стихове… / Морето, небето / пак се сливат в очите ти.“ Писането за детето-в-мен, отдавна се е банализирало. Л. Христова се измъква от него. Има следи от сантимент и отделни несполуки във формата, но повечето образи и картини са плод на усещания и чувства, а не назовани, маркирани. Личният свят е убедителен в стихотворения като „Искам да съм тиха планина…“, „С кръстче като неграмотен…“, „Делник…“, „В нощта…“, „Бях оглушително изречение…“, „Надеждата ме напусна…“, „Огледалце, огледалце…“. Морето e важна фигура (през м. юли 2016 г. Л. Христова спечели Втора награда в поетичния конкурс „От заник слънце озарени“, посветен на П. К. Яворов в Поморие). Нейното море е носталгия, завръщане към родното и близките, но и позив за саморазкриване и близост:
* * *
Огледалце, огледалце,
покажи ме!
Нека корабите,
пожелали да останат,
видят истинския пристан.
Монолитна стихосбирка, „орисана“ от момичето Алиса. Орисана да бъдеш дете. Ето така:
* * *
Ориса ме Алиса
в отражение на път
да виждам чудеса.
Раста,
смалявам се –
търся
ключе на дъното на кладенец.
Невероятното
ме пълни
с цветове.
Копнежна книга за изгубения в лабиринтите на времето, „в тунелите на паметта“ човек, който открива себе си в детството, открива чудото да си жив, пътя към надеждата и щастието:
* * *
Бях се изгубила. Днес
се връщам в сина си –
в детството
на света.
Лилия Христова. Ориса ме Алиса. Изд. на Бургаска писателска общност, Бургас, 2016.
Владимир Шумелов
