Вече е ставало дума, и то неведнъж, че вестник „Народна отбрана“ през 1919 г. наследява „Военни известия“ като независим военен вестник за защита на честта и достойнството на българските войници и офицери. След позорния Ньойски договор (позорен за тези, които го наложиха на България) обществото ни в цялост се нахвърля срещу армията и я обвинява за всички катастрофи и бедствия, връхлетели българската държава след трите войни. Нахвърля се срещу армия, която на бойното поле няма загубена битка и пленено знаме и е дала близо 200 000 скъпи жертви в борбата за единението на българския народ. В.,,Народна отбрана“ от 2 август 1944 г.
Естествено е в такъв вестник патриотичното чувство да е поставено на първо място. И този брой – от 2 август 1944 г., не прави изключение.
В уводната статия, както се вижда и от снимката, вестникът припомня за великото дело на войводите Стефан Караджа и Хаджи Димитър. Още в началото статията твърди, че „Българинът обича да живее с героичните спомени от своето славно минало. Да живее с тях и за гордост, и за поука“.
Веднага трябва да си зададем въпроса спомняме ли си сега славното си минало за гордост и за поука ,,Танковият ужас“ И колко и как го правим?
И тъй като точно на 2 август 1903 г. избухва Илинденското въстание, вестникът отделя и достойно място на 41-вата годишнина от въстанието. Авторът на статията е капитан Георги Ацев, който казва, че с това въстание българският народ още веднъж е учудил света с несломимата си воля за свободен живот. На този ден „из цяла Македония българските въстаници са развели знамето на свободата и са потърсили с оръжие в ръка законни права за живота като хора, а не за мъки като роби“.
Според него това, което отличава Илинденското въстание от всички борби за свобода в Европа и света, е преди всичко истинският всенароден устрем към смъртта по пътя към свободата. Във въстанието вземат участие мъже, жени, деца и старци. Всички те са „презряли имотните блага“. Една друга отличителна черта на въстанието е, че то се подготвя дълго време в Македония, но до последния миг на обявяването му не се намира нито един издайник Самолетът ,,Хамилкар“
между стотиците и хиляди българи, участвали в подготовката.
По това време Втората световна война е в разгара си и вестникът отделя немалко място и за войната, и за военните въпроси.
В една статия „Тайните оръжия“ се казва, че противниците на Германия често раздухват в пресата съобщения за появата на нови оръжия, но те се оказват само подобрен вариант на стари бойни средства. Развенчава се слухът например за някакъв особен голям боен кораб, който щял „от горе до долу“ да бъде натоварен с ракетни оръжия, като в същото време щял да е пълен с взрив и всичко това, като се стовари на вражеския бряг и се възпламени, ще разстрои изцяло защитата на противника. Според статията не става дума за никакъв кора, ами за малко по-нови десантни лодки, снабдени със старите оръжия.
Английската информационна агенция „Ройтер“ съобщава по същото време, че „най-тайнственото английско оръжие“ са самолетите „Хамилкар“, които, натоварени с много бойци, ще бъдат влачени от големи бомбардировачи
и ще могат да кацат на твърде ограничени пространства. На практика обаче, когато голям брой от „тайнственото оръжие“ каца на определеното за десанта място, от самолетите излиза твърде ограничен брой войска, която не е в състояние да даде такива бойни групи, които да обърнат по-нататъшния ход на бойните действия.
В статията „От малкото към голямото“ се разглежда въпросът за възпитанието във войската. Авторът пише, че и опитът от войната, която се води в момента, показва, че „само подготвеният духовно воин може докрай да изпълни своето предназначение и да нанася победи и че качеството е едно от големите условия за успеха“. Той задава въпроса каква е разликата между елитните войски и останалите. Отговорът е, че елитните войски са така обучени и подготвени, че могат да изпълняват предназначението си
независимо от задачите, които им възлага командването. Авторът изповядва възгледа, че е „много по-важно да превърнеш боеца в рицар, във воин до мозъка на костите, в съзнателно подчиняващ се изпълнител, в безропотен воин, в умеещ да носи тежестите на бойния живот войник, отколкото да се разпростираш в една отвлечена материя и да се мисли, че с една или две лекции, или кратка беседа е повлияло върху мирогледа на един човек“.
Има и една кратка статия „От „Дебелата Берта“ до летящите бомби“, в която става дума за новите „летящи бомби“, с които германската армия атакува Южна Англия и Лондон. В статията е поместено изказване на един от най-големите военни експерти на Франция полковник Алерм, който е бил шеф на военния кабинет на френския премиер Клемансо(1917 – 1920 г.) и е издал известните книги по това време „Английската стратегия“ и „Военните причини за нашето поражение“. Според Алерм „Класическата епоха на балистиката завърши в момента, когато германското главно командване започна употребата на тайнствените летящи бомби“. Става дума за крилатите ракети Фау – 1 и Фау – 2 Крилатите ракети Фау -2употребени от Германия за първи път през 1944 г.
В този брой са описани и новите германски оръжия за борба с бойни коли. Те се наричат „Танков юмрук“ и „Танков ужас“. Това на практика са противотанкови гранатомети. „Танковият юмрук“ е метална тръба, дълга 60 сантиметра, върху която е монтиран съвсем опростен мерник. Бронеизтребителната бомба се поставя с продълговатата си шийка в предния край на тръбата (цевта). Тя играе ролята на катапулт. Оръжието е много леко и се носи удобно. Поразява бронираните цели успешно на разстояние от 50 до 100 метра.
„Танковият ужас“ е подобно като идея, само че е по-мощно оръжие и се обслужва от двама души. Неговата цев представлява тръба с дължина 1,2 метра и диаметър 8 сантиметра. Бронеизтребителната бомба се вкарва от помагача отзад в цевта. Изстрелването й, както и при „Танковия юмрук“, е на ракетен принцип.
Мерникът е подобен на този на карабината.
Към цевта има прикачен щит, който да предпазва мерача от струята на нажежените газове след произвеждане на изстрела. „Танковият ужас“, според статията“, прилича на употребеното година преди това от американците бронеизтребително оръжие, наречено „Бейзука“.
В края на този брой е представена от военния писател Илия Мусаков книгата „Подводни герои“
на капитан-лейтенант Валентин Паспалеев“. Паспалеев е български блестящ морски офицер, който след войната загива в зловещите лабиринти на РО-2. Валентин и брат му Леонид са едни от най-добрите ни военни писатели между двете световни войни.
Според Мусаков в книгата „Подводни герои“ авторът „с ред разкази излага цветисто, увлекателно свежо историята на подводното дело, което всъщност е историята на подвизите на няколко герои: Ван Требен с неговата дървена лодка с мехове за пълнене с вода за потъването й, Бушенел с неговата медна костенурка, Фултан със своя „Наутилус“, несретникът Бауер и др.”.
Във втората част на книгата са описани подводни битки през Първата световна война и след това.
Книгата завършва с подвига на дръзкия лейтенант Гюнтер Прин, който през 1939 г. прониква в Скапа Флоу – базата на английския флот, за да унищожи плаващата крепост „Роял ок“ и да повреди гигантския линеен кораб „Рипълс“.
