Прекланяме се пред жертвите на комунизма
Камелия александрова (ВТК )
1 февруари е денят за почит към жертвите на комунизма.
По повод 72 години от деня, в който са произнесени наведнъж най-много смъртни присъди над политици от т.нар. народен съд, Цецка Цачева от името на ГЕРБ положи венец на мемориала на жертвите на комунизма в градината пред НДК.
Решението на 1 февруари да се почита паметта на жертвите на Народния съд беше взето през 2011 г. от кабинета „Борисов“, който прие предложението на двама президенти – Желю Желев и Петър Стоянов.
На тази дата са осъдени на смърт и през нощта разстреляни тримата регенти княз Кирил Преславски, Богдан Филов и генерал-лейтенант Никола Михов, 67 депутати, министри от три правителства начело с премиерите Богдан Филов, Добри Божилов, Иван Багрянов, 47 военни, 9 секретари и съветници на цар Борис III, интелектуалци.
Цветя положиха бивши депутати, представители на други партии и обществени организации, Съюзът на репресираните и други неправителствени организации.
Президентът Румен Радев: Поклон пред жертвите
Днес отбелязваме Деня на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим. Началото на тази традиция бе поставено по инициатива на двама български президенти. В нашата история отворените рани и незатворените страници все още са много.
Като държавен глава споделям убедеността, че единствено заедно, казвайки цялата истина и без да търгуваме с миналото, можем да преодолеем болезнените разделения в обществото ни. Всяка невинна жертва заслужава нашата почит.
Поклон пред паметта на жертвите!
от личната му страница във Фейсбук
„Народен съд на виновниците за досега водената катастрофална политика и за всички провинения и изстъпления срещу народните борци и мирното население в България и окупираните земи.” Тази постановка е заложена още преди 9 септември 1944г. в „Манифест на Националния комитет на Отечествения фронт към българския народ”, който е от 30 август 1944 г.
През последните три години страната се намира в състояние на гражданска война, за чието начало се приема Окръжно № 1 на ЦК на БРП(к) от 24 юни 1941г., което призовава българския народ на въоръжена борба срещу „хитлеристките нашественици и техните български слуги”. „Хитлеристките окупатори” у нас са били тилови части или преминаващи още от 3 март през съюзна страна съединения. Всички сблъсъци са между партизански отряди и българските власти. Има жертви и
неоправдана жестокост
и от двете страни. Комунистически бойни групи разстрелват невъоръжени висши военни, държавници и общественици в домовете им и на улицата. Полицията и особено жандармерията стигат до изстъпления – рязане на глави, разстрели на деца, палежи на къщи. Преките извършители на тези престъпления могат да бъдат наказани и според действащите наказателни закони на царството. Но „народен съд” ще има. Провеждат го победителите, закрепени на щиковете на Червената армия. Юридически той е създаден незаконно с Наредба-закон на правителството от 30 септември 1944 г., публикувана на 6 октомври. Това е в разрез с Търновската конституция. Понятието „наредба-закон” не съществува в правната нормативна база. Към 9 септември 1944г. има действаща законодателна власт – 25-то Народно събрание. Но то просто престава да съществува, а членовете му са вписани като подсъдими.
„Наредба-закон”
е изобретение на Кимон Георгиев още от преврата на 19 май 1934г. Тъй като България все още е царство, присъдите се издават в името на Негово величество цар Симеон Втори. С такава формулировка е осъден на смърт и чичото на малолетния цар – регентът княз Кирил Преславски. „Дед”, каквото е кодовото име на Георги Димитров, телеграфира от Москва на поелия ръководството на партията и реално властта в страната „Спиридонов” – Трайчо Костов: „Що се отнася до династията, тя политически трябва да се дискредитира окончателно чрез Народния съд в лицето на Фердинанд и цар Борис и дворцовата камарила, а към царицата (и нейния малчик) необходимо е да се съхрани напълно лоялно отношение. Не е в наш интерес да поставяме още сега въпроса за ликвидиране на монархическия институт въобще”. Това фактически е присъдата за Княз Кирил Преславски. Присъдите на главните обвиняеми – регенти, депутати, министри и дори на културни дейци, генерали и офицери, са решавани не от съдебните състави, а лично от Трайчо Костов, който ги е съгласувал единствено с Георги Димитров и формално с Политбюро на ЦК на БРП, където като пълномощник за „народния съд” е определена Цола Драгойчева. Тя е и представителят на партията в нощта на
масовата екзекуция
на 1 февруари 1945г. „Народният съд” започва на 20 декември 1944г. със заседанията на Първи състав. Подсъдимите са 51 – регентите, дворцовите съветници и министрите от правителствата 1941-44г., включително това на Муравиев, което на 8 септември дава пълна политическа амнистия и обявява война на Германия. Вторият състав съди 127 депутати от 25-то Народно събрание. Тези два състава произнасят присъдите си на 1 февруари 1945г. Те не подлежат на обжалване, обявени са публично на многохиляден митинг в София и са изпълнени незабавно същата вечер. Затова и тази дата се почита като ден на памет за
жертвите
на комунизма
Но с нея процесите, присъдите и разстрелите не приключват. Шестима подсъдими са изправени пред Трети състав, който съди учени и лекари, участвали като експерти при разследване на убийството на полските офицери от НКВД край Катин. На 14 февруари започва работа Четвърти състав, който съди генерали и офицери. Подсъдимите са 279. Сред тях е и генерал Христо Луков, въпреки, че е застрелян още през 1943г. от „черните ангели” Виолета Якова-Иванка и Никола Драганов-Гуджо. Сред съдиите от този състав е Добри Джуров, тогава полковник от милицията. Мнозина са неприсъствено съдените и от Шести състав, който започва на 9 март 1945 г. и е насочен срещу 96 подсъдими от „идеологическия, пропагандния и културния сектор”. Тук сред съдиите е майор Веселин Георгиев, както тогава се е наричал поетът Веселин Андреев. Смъртните присъди на избити веднага след 9 септември или „безследно изчезнали” имат една цел – във всяка от тях неизбежно е записано и
„пълна конфискация на цялото движимо и недвижимо имущество”
Седми състав започва на 7 март и съди 32 души за преследване на българските евреи. Дори спасителят на българските евреи Димитър Пешев е осъден като депутат и подпредседател на Народното събрание за „фашистка и антисемитска дейност”. Все пак не на смърт. Осми състав, започнал на 12 март, е „полицейският” – 99 подсъдими са бивши полицейске началници. Същият състав разглежда и делата на 242 съдии, чиновници и разузнавачи от Дирекцията на полицията. На 21 март започва работа Девети състав, насочен срещу различни стопански дейци. На 26 март Десети състав започва да съди 183 души, работили на различни длъжности в „новите земи”, което след 9 септември 1944г. е обявено за престъпление. На същата дата стартира и Единадесети състав срещу 176 „гестаповци, бранници и легионери”. На 23 март пред Дванадесети състав са изправени 75 „преследвачи на партизани и прогресивни граждани”, каквото и да значи това. Във всичките девет тогавашни области също има народни съдилища. Общо подсъдимите там са 8 917. Прави впечатление, че в Горноджумайска област, където има твърде силно партизанско движение още от 1941-42г., подсъдимите са само 331, докато във Варненска, която не е белязана с крупни съпротивителни съединения, съдят 1 277 души.
Между осъдените на смърт са тримата регенти – княз Кирил Преславски, проф. Богдан Филов и генерал Никола Михов, 22 министри, 8 царски съветници, 67 депутати, 47 генерали и полковници. На доживотен затвор са осъдени 4 бивши министри, 2 царски съветници, 22 депутати, няколко професори. На 3 юли 1945 г. главният народен обвинител Георги Петров докладва, че са произнесени 2618 смъртни присъди, 1226 доживотни тъмнични, 8 – 20-годишни, 946 – 15-годишни, 687 – 10-годишни и 3741 по-кратки присъди. Всички присъди на „народния съд” са отменени през 1996 г. от Върховния съд.
Ден на национална памет
На 17 януари 2011 г. д-р Жельо Желев, президент на България (1990 – 1997) и Петър Стоянов, президент на България (1997 – 2002) внесоха в Министерския съвет на Република България предложение за 
обявяването на 1 февруари за Ден на национална памет за жертвите на комунистическия режим. Предлагаме ви част от предложението.
„Господин министър-председател,
Обръщаме се към Вас с предложение 1 февруари да бъде обявен за Ден на национална памет за жертвите на комунистическия режим . Едва ли е необходимо пространно да обосноваваме нашето предложение – това е денят, когато през 1945 година смъртта си посрещнаха регенти, депутати, офицери, министри, общественици, жертви на Първи състав на т.н. Народен съд.
Този ден е знаков за нашата история, защото поставя началото на кървавите репресии срещу българския народ. В следващите месеци и години съдбата на първите жертви бе последвана от хиляди достойни българи – земеделци, социалдемократи, представители на всички демократични български партии и антикомунистически движения, както и обикновени български граждани, селяни, занаятчии, чиято единствена вина беше, че се противопоставиха на съветизацията на страната ни. Обезглавена бе българската нация, поставено бе началото на комунистическата диктатура у нас. Независимо от тези кървави репресии чрез борбата на горяните и много техни последователи България се превърна в първата страна от съветския блок, която оказа въоръжена съпротива на настъпващата комунистическа диктатура. За борбата с тях Политбюро на ЦК на БКП създава специални, предани на режима Вътрешни войски, които водеха борбата срещу въоръжената опозиция.
Последствията и уроците от тези престъпления все още не са достатъчно осветлени и анализирани и затова Денят на национална памет ще почита жертвите, но също така ще ни дава опорна точка за по-вярно разбиране на събитията от близкото ни минало, без което е невъзможно да вървим напред като свободна, демократична и достойна европейска страна.”
„Безследно изчезнали“
„Революционната ярост” води до там, че съюзниците на БРП в правителството на ОФ, особено земеделците, застават на категорични позиции, че ще напуснат. Същото е намерението и на регентите Венелин Ганев и Петко Стайнов. През ноември Трайчо Костов свиква специален пленум на ЦК на БРП, на който остро поставя въпроса, че вече има Наредба-закон за народния съд, подсъдимите са арестувани, а все още продължават изчезванията „в неизвестност”. Раденко Видински е снет от поста.
Тази промяна в ръководството на милицията и декларациите, че се спира насилието, са опровергани от шифрограма на „Спиридонов” – Трайчо Костов до „Дед” – Георги Димитров: „Готов е законопроектът за народния съд. Приета е най-кратката процедура, но докато започне да действа, ще мине известно време. Това може да бъде използвано за негласна ликвидация на най-злостните врагове, което се провежда от нашите вътрешни тройки.” Новият директор на милицията Руси Христозов сочи, че само за първите две седмици на октомври 1944г. са арестувани 18 000 души. Паролата, въведена от завърналия се от Москва Вълко Червенков е „Изпратете задържаните в София”, което означавало да бъдат избити.
Димитър Иванов, известен като историк и бивш шеф в Шесто управление на ДС, който не може да бъде обвинен в политическа пристрастност срещу комунистическата партия, пише: „На 17 декември 1944г. с решение на ЦК на БКП, а не на правителството, на Държавна сигурност се позволява да арестува по свое усмотрение всички лица, за които има сведения, че са профашистки или реакционно настроени, независимо в коя партия членуват. Арестувани са 28 000 души. От тях 12 122 са предадени на народния съд.” Какво е станало с разликата между тези 12 000 и общо арестуваните 28 000 едва ли е трудно да се отгатне.
Разстрелът
В мемоарите си
„На осъдените, преди да ги убият, бе отнета последната надежда да видят отново близките си, тъй като семействата бяха депортирани и това бе причината, поради която поисках да ги видя един по един преди екзекуцията…Ескортът беше подреден в двора на Съдебната палата от входа към ул. „Алабин”. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: „Помощ”, но веднага му бе счупен черепа с приклад. Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун; изведнъж извика: „Не трябва да плачем за нас, а за България.” И запя националния химн „Шуми Марица”. Бе убит с удар от револвер. Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни заедно с двама тежко болни осъдени. .
…В гробищата на София бяха паднали няколко бомби, отваряйки много широки ровове. Осъдените бяха накарани да слязат на малки групи в близост до тези вече готови ями. Някой, не виждайки строен наказателния взвод, попита дали ще трябва да чакат на това място и в този ужасен северен вятър. Бе отговорено, че ще бъдат убити един по един. Двама екзекутори бяха готови с автомати в ръце. …
…Изглежда, че на всеки убит проф. Александър Станишев е проверявал пулса и слагал ухо на сърцето му. Има върховното себеотрицание да повтори това задължение толкова пъти, докато остане сам и последен, за да бъде убит…
