Отвъд санстефанския мит обаче има няколко реални факти и тенденции в нашата история, които произтичат пряко от обстоятелствата и начина, по който се освобождава България.
Раждането
на държавата
Най-важната и очевидна последица от Санстефанския договор е раждането на новата българска държава. То увенчава един сравнително краткотраен период на националноосвободителни усилия – да припомним, че комитетите на Васил Левски са създадени едва няколко години преди 1878 г.
Между 1871 и 1918 г. на кратата на Европа се появяват само три нови държави – Исландия (1873 г.), Албания (1912 г.) и България. Освен това Руско-турската война от 1877-1878 г. е последният голям военен сблъсък на континента през XIX век. Така че създаването на новата българска държава съвсем не е било предопределено и е плод на конкретните исторически обстоятелства и събития, случили се през 1876-1878 г.
Втората половина на XIX век е време на национализма в Европа. Навсякъде се преоткрива националната история, градят се национални митове и национални институции. Българската държава се появява точно навреме, за да се впише в тази общоевропейска тенденция. Става въпрос именно за раждането на нова държавност, а не за възстановяване на съществувалата до XIV век, защото към 1878 г. споменът за нея отдавна е изличен от народната памет.
Освободителката
Фактът, че България е освободена след военна победа на Русия срещу Османската империя и българските държавни институции се изграждат от чиновници и военни на руска служба, слага дълбок отпечатък върху историята ни поне до Първата световна война. Русия очаква от българския народ признателност, а от българските политици – да се движат в геополитическата орбита на Петербург. И до днес всеки турист в София може да види белезите на тази признателност – тръгвайки от паметника на Царя Освободител, той върви по едноименния централен булевард, вижда отдясно храм-паметника „Александър Невски”, за да стигне след минути до Руската църква.
След Санстефанския договор русофилството на българите е било факт, вземан предвид от всички европейски държавници. По това време британският вестник „Дейли Мейл” предвижда „бързо и лесно превръщане на Голяма България в Малка Русия”. Идилията между освободените и освободителката обаче се запазва само няколко години – до 1885 г. Петербург се опитва да прокарва своите интереси в България по твърде груб начин, чрез високомерни генерали и чиновници, които смятат, че България е провинция на метрополията Русия. Поради това отношенията между София и Петербург минават през множество драматични моменти и варират от братска дружба до пълно скъсване.
Член 8 от Санстефанския договор предвижда България да бъде под руска военна окупация до 2 години, Берлинският договор намалява този срок на 9 месеца. И в двата документа се казва, че руският военен корпус „ще бъде издържан за сметка на окупираната страна”. Така и става – с финансова конвенция от 1883 г. българският окупационен дълг към Русия е фиксиран на 28 млн. златни лева и след множество отлагания към 1902 г. е изплатен почти напълно. След 1885 г. българското княжество трябва да изплаща и окупационния дълг за Източна Румелия, но това така и не е направено до Болшевишката революция, която анулира всички стари договори на Руската империя. 
Избирателните права
Последица от факта, че България е освободена именно от Русия е и нечуваното за Балканите през XIX век всеобщо избирателно право за мъжете в новосъздадената държава. Руските държавници с право виждат в лицето на българския народ свой естествен съюзник и затова се стремят да му дадат повече власт. Изработената под диктовката на Петербург Търновска конституция дава избирателно право на всички мъже, навършили 21-годишна възраст без оглед на образователен или имуществен ценз. По това време в САЩ и Великобритания, например, право на глас има много малък процент от населението. България става едва четвъртата държава в света след Швейцария, Германия и Франция, която позволява всеобщо избирателно право за мъжете без имуществен ценз.
Като последица от тази подранила демократизация на българската политическа система се раждат клиентелистките партии, които управляват страната до Първата световна война. Те имат отчаяна нужда да печелят гласове и затова възнаграждават своите поддръжници с назначения в държавната администрация или други дребни облаги. България става една от многото балкански държави, в които достъпът до административни длъжности зависи не от личните качества, а от принадлежността им към съответната клиентелистка мрежа.
В крайна сметка безспорно е, че именно Санстефанският договор извежда българската нация на геополитическата сцена в Югоизточна Европа и я превръща от потенциален в реален фактор в региона. Събитието от 3 март 1878 г. е отправната точка, от която тръгват всички исторически аналзи, мечти и разочарования в първите три-четири следосвобожденски десетилетия.
Д-р Пламен Димитров
Българско геополитическо дружество
Границите
Санстефанска България има излаз на две морета (Черно и Егейско), обхваща почти цяла Македония (без Солун) с Преспанското и Охридското езеро и някои части от днешна Албания около град Корча. Месеците между март и юли 1878 г., когато се смята, че Македония ще бъде част от бъдещата българска държава, са периодът, от който води началото си и най-голямата наша национална болка. След Берлинския договор и особено след Съединението от 1885 г. българският въпрос на практика става идентичен с проблема за съдбата на Македония.
Приоритетът на македонското направление в политиката на бъдещата българска държава е подчертан още от октомври 1878 г., когато руският императорски комисар княз Дондуков-Корсаков премества седалището си от Пловдив в София. Градът под Витоша е в покрайнините на очертаното на Берлинския конгрес Княжество България, но пък може да се окаже в центъра, ако към Княжеството се добави и Македония.
Критиците на Санстефанския договор смятат, че той слага началото на разпокъсването на българската нация, защото Северна Добруджа е дадена на Румъния в замяна на Бесарабия, която пък е присъединена към Русия. Освен това някои райони, които са били в обхвата на Българската Екзария, са дадени на Сърбия – Нишко, Пиротско, Вранско. Това обаче е максимализъм, няма как българите, които до 1878 г. въобще не са имали държава, да получат пълно национално обединение. Освен това трябва да се отбележи, че в границите на Санстефанска България попадат и значителни турски и гръцки малцинства. Така например, въпреки изселванията непосредствено след Освобождението, през 1880 г. 28% от населението на Княжество България са мюсюлмани, предимно турци.
