Преди дни Асеновград прибра „бойните знамена” на бунта и обществеността там остана в очакване на положителни решения на проблема, изкарал по улиците и площадите хиляди хора. Обещанията на властта засега са окуражаващи – скорошно разкриване на полицейски участък в махалата, населена с хора, които са сочени за главните виновници за бурните събития. И още повече – от същата тази махала вече са изведени принудително и са разпратени по родните им места 840 човека, които нямат адресна регистрация там. Върхът на очакванията са уверенията на кмета, че ще започне разрушаването на незаконните постройки в същата тази махала.
Докато Асеновград притихна и се отдаде на всекидневните си летни занимания, град Бяла, известен досега главно с катаджийските съобщения за поредната тежка катастрофа на ТИР-ове на моста до града, също се превърна в „бунтовно гнездо”. Причината – същата като в Асеновград – едни хора бият други, без тези други да са им направили нещо или да са ги предизвикали.
В Асеновград скучаещи от безделие мургави български граждани набили спортуващи деца и младежи. Защо – така и все още не е ясно. Май ги е налегнала лятната жега и като развлечение са избрали да си премерят силите с някого, който се занимава с нещо смислено. Още по-нагло е проявлението в Бяла. Момче на 21 години лежи в кома само защото 31-годишен бабаит, странно – пак мургав, го пресрещнал в тъмното и като не получил цигара, защото момчето не пуши,
налетял на бой.
Първоначалната версия беше, че ударът в главата на пострадалия бил с бирена бутилка. Сега май отиваме към адвокатските смекчаващи вината обстоятелства и се оказва, че бутилка е имало, но „героят на нощта” не удрял с нея, а само с ръка. Явно е доста як, защото с един замах свалил младия човек на земята така, че сега положението му е все още критично. Такава приблизително беше ситуацията и в Смолян, където пък двама, как ли пък пак мургави, пребили момче, опитало се да защити момиче от техните твърде авангардни ухажвания. Те били в родопския град на обучение, а майката на пребития се оказала една от учителките им. Голямо обучение са правили!
И така, за поредно лято ту тук, ту там в милата ни родина пак „пожарът на бунта гори”. Така беше в Катуница, когато нагъл роднина на обявения за „Цар Киро” ромски „барон” Кирил Рашков прегази и уби млад човек.
Така беше и в Катуница, където едното население въстана срещу другото, защото повече не можеше да понася гръмка музика и твърде
нагли прояви на обществени места
И в Катуница се заговори за незаконно пребиваващи, за строителство на къщи без никакво разрешение, за един кмет – Ахмед Башев, който беше напълнил голямото пиринско село със свои избиратели, на които обещавал парцели и къщи. И там се заговори за изселване на пришълците, които нямат адресна регистрация и право да живеят постоянно в общината. Населението поиска от кметицата Минка Капитанова спешни мерки за разрушаване на незаконните къщи, които постепенно нарастват като брой и упорито се превръщат в гето, в което властта сякаш няма никакви права. По едно време багерите тръгнаха, но май скоро спряха заради редица „законови пречки”.
И това върна по-паметливите в едни времена назад във времето, когато се разиграваше драмата „Зрънкови”. Те бяха един от родовете във видинския квартал, сякаш иронично носещ името „Нов път”, които бяха влезли в тежки конфликти със себеподобните, та се беше стигнало до ловни пушки, брадви и тояги, съответно водещи до кървища и ранени. Тогава беше предприета
мащабна полицейска акция
БТР-ите на жандармерията влязоха в квартала и като решение беше прието „Зрънковите” да бъдат изселени, та мир да има. С полицейски кортеж те пообиколиха България, но се оказа, че никоя община не иска да ги приеме, и накрая тихомълком се прибраха край „тиха бяла Дунава”. Човек от Видин тогава ми разказваше, че нещата са докарани дотам, че в „Нов път” държава няма. Дори си имали бариера на входа на квартала, която пропускала само камиона с хляба. Дано сега вече не е така.
Периодичната повторяемост на еднотипни конфликти показва, че проблемът, потушаван за известно време някъде, на следващата година избухва другаде. И при всяко негово противопоставяне от страна на гражданското общество веднага започва да се говори за недопускане на етническо напрежение. Във всеки от случаите едва ли може да се търси етнически подход или омраза от подобен тип. Никой не излиза по площадите да протестира срещу определен етнос, а срещу неспазването на законите от определена група граждани. Публичните изяви на хората
в защита на законността
или по-скоро – в настояване да се приложи тази законност там, където те живеят в неизбежно съседство с друга група хора, които така или иначе все не успяват да се интегрират в обществото. Или не искат. Десетилетието на ромското включване, стартирало през далечната вече 2001 г., мина и замина. А част от това население все не се „включва”. Като в собственото си самоизключване включва и неспазването на законите. И точно това всяко лято отново пали „пожара на бунта”. Докато всички станат равни пред закона.
Равенство пред закона!
Всички тези конфликти, които парят общественото внимание почти всяко лято, могат да бъдат избегнати при елементарно прилагане на принципа за равенство на всички пред закона.
Не само пред Наказателния кодекс. Стигне ли се до него, почти винаги е твърде късно. Има престъпление, почти винаги – потърпевши с всякакви телесни повреди, а понякога се случва и най-страшното. Тогава извършителят отива на съд и в затвора, ако междувременно между някоя от съдебните инстанции не се промуши през законовите вратички и не изчезни по чужбина. Дори да попадне зад решетките – това не е пътят за неговата социализация. Напротив – там може да научи или да усъвършенства едни други „занаяти”.
Равенството пред закона означава равенство пред всички закони. Пред законите за образованието, пред социалните и трудовите закони. Омръзнало на всички е оправданието, което дежурно рецитира хор от мургави дами пред телевизионните камери – дайте ни работа, иначе ще крадем. Сама по себе си заявката за извършване на престъплението кражба вече е престъпление. Но кой ти гледа! А декларираното желание за работа най-често е мерак за записване някъде на заплата. Проблемът в днешни дни е, че липсата на елементарно образование и на каквито и да било професионални умения прави едни хора абсолютно неприложими на трудовия пазар. Но това никой не им го е причинил. Те и техните родители в миналото не са спазили образователния закон и не са завършили задължителната според него минимална образователна степен. Просто са спрели да ходят на училище. Намерени са им по-рационални занимания – просия, джебчийство, кражби на метал, а защо не и отарашване на къщи по селата. Голяма част от „най-кадърните” се изнасят и в чужбина, където „прославят” България.
Предвидените сега мерки на правителството трябва да дадат резултат именно в това направление. Всяко дете – независимо от какъв етнос и от какво семейство е – в училище! Но да не „пребивава” там само заради безплатната закуска и за да не спрат социалните помощи на родителите. А наистина да научи нещо, с което след това да е полезно на обществото и на себе си.
