Автор: Димитър Димитров
Във военната история под името „Битка на народите” е известна битката при Лайпциг, когато между 16 и 19 октомври 1642 г. Наполеон е победен от коалиция между войски на Австрия, Прусия, Швеция и Русия, макар че в нея далеч не са взели участие всички европейски народи. Ако трябва да се говори за наистина общо европейско военно стълкновение преди Първата световна война, това без съмнение е „Битката на Каталунското поле” , където войските на западната част на Европа, водени от римския военачалник Аеций се срещат с войските на източната част на континента, водени от хунския владетел Атила.
За двамата военачалници не е нужно да се пише много. За великия Атила (406–453) всичко се знае от учебниците, въпреки че там образът му е достатъчно окарикатурен от столетия предразсъдъци на западната историография. Аеций е роден в 391 г. в Доросторум ( Мизия Секунда), днешна Силистра, баща му Гудентус бил „скит’, или „гот’, а майка му римлянка. Атила и Аеций са израснали заедно в двора на хунските владетели Улдин, Чаратон и Руга (чичо на Атила), където Аециус е бил заложник 8 години. Според историците именно там той е изучил бойното изкуство на своите бъдещи противници. Благодарение на своето приятелство с хуните той в 430 г. е бил възстановен на поста си „магистър милитум” (главнокомандващ) на Римската империя от чичото на Атила. Впоследствие, когато Аеций застава на пътя на Атила, той смята това за предателство и лична обида, което поставя тежък отпечатък върху по-нататъшните им отношения. Вдясно са посочени народите, участвали с войски в битката, от съответните страни, с днешните имена на техните тогавашни територии:
Трябва да се има предвид, че в битката някои народи са участвали и от двете страни, например алани, алемани и бургунди е имало и в двете армии. Много по-малки келто-германски племена, които само се споменават в източниците като „и други”, са се биели и за двете страни в конфликта, т.е. едни срещу други, което, както ще стане видно, има известнио влияние върху хода и изхода на сражението.
Традиционно посочваната причина за конфликта е, разбира се, жена. Тази „Елeна” на ранното европейско средновековие е носила името Хонория. В 450 г. Августа Джуста Грата Хонория, сестрата на император Валентиниян III, изпраща пръстена си на Атила. Незавсимо дали е угодно на западните историци, или не, фактът си е факт. Атила го приема като такъв и иска за зестра половината империя. По това време той формално е бил съюзник на Рим, като е притежавал третия по ранг пост (макар и почетен) в империята магистър милитум, пост, заеман ефективно от Аеций. Съдбата на Хонория не е ясна, но вероятно трагична, но последиците от прочутия романс са повече от драматични за империята. Има и други допълнителни причини и/или обстоятелства, които трябва да се отбележат. Йорданec посочва, че Атила е действал в координация с вандалския крал Гензерих против Рим и вестготите. Съществувал е и спор за трона на франките след смърта на Крал Кловис между синовете му Меровеч и Чилдерик. Ако поставел на трона свое протеже, Атила щял да изолира вестготите в Испания от империята и Рим едва ли би могъл да продължи съпротивата. Формалната, но и „човешката” причина, обаче е бил пръстенът на Хонория.
В края на май Атила обсажда Аурелианум (дн. Орлеан), главният град на провинция Галия. Отбраната на града се водела от аланския военачалник Гоар, командир на гарнизона на града. Аурелианум е бил във владение на аланските федерати на Римската империя. Според Йордан Атила се е бил споразумял с аланския крал Сангибан за предаването на града. Но по някакви причини такова не последвало и той трябвало да го обсажда. След четири дни непрекъснат проливен дъжд, на 14 юни Атила заповядал атака на града, но бил принуден да я вдигне, когато съгледвачите му съобщили за приближаване на войските на римската коалиция. Според историците упоритата отбрана на града е била решителният фактор за изхода на войната, но не и на битката.
Наблюдавайки противника от командните местността височини Атила разположил хуните в центъра срещу римския център, търсейки директен сблъсък с Аеций, а поставил гепидите, франките и остготите, съответно на своя десен и ляв фланг (1). Започвайки придвижването (1), Аеций предприема маневра (2), при която, за да избегне вероятно очакваната от него фронтална атака на Атила, разменя мястото си с аланите на десния си фланг, при което обаче движението на неговите части се забавя, те изостават от центъра, което изоставане не е преодоляно до края на сражението (2с). В центъра, към който Атила привлича и части от десния си флаг, аланите попадат в тежко положение (3б) и са обкръжени от конницата, водена от сина на Атила Елак. Започва познатата смъртоносна въртележка на хунската конница, при която в един момент Елак атакува личната част на краля на аланите Сангибан, който пада убит. От обръча се откъсват само една част от франките на Меровинг. На десния фланг германските крале Теодорих и Баламир, решени лично да уредят своя дълъг спор, влизат с тежките си конници в тежък сблъсък, в който първоначално надделяват воините на Теодорих (3а). Остготите отстъпват (може би подвеждащо), при което на една височина (4) 
внезапно една тяхна част се обръща и атакува самия крал, който е убит с копие от Андаг, елитен войн от готския род Амали. Неосъзнавайки това и възползвайки се от разредения строй на противника синът на Теодорих Торизмунд повежда атака срещу самия лагер на Атила. Атила отстъпва от центъра и се връща към стана си. При получилото се меле в лагера, или в подстъпите към него, Торизмунд е обкръжен и ранен, но е спасен от телохранителите си. Вероятно по предварителен план на Аеций част от франките (4, лява стрелка) завиват вляво в опит да обходят центъра на бойното поле и да се съединят с римляните, но губят ориентация между хунските отряди на Елак, а когато се ориентират, попадат срещу свои сънародници, намиращи се в тила на гепидите на Ардарик, и отстъпват. Решителните действия настъпват на десния фланг на Атила, където Аеций настъпва, макар и с голямо закъснение, за да затвори кръга около центъра. Там обаче той е спрян от гепидите на Ардарик, които са го изчаквали на тази позиция. В завързалото се тежко сражение нито една от двете страни не може да вземе надмощие, като Аеций дори губи ориентация в битката и нейният край в падащия мрак го заварва сред отстъпващите франки на Меровинг, където, объркан за изхода на сражението прекарва нощта. Йордан изтъква решаващата роля на гепидите в крайната фаза на сражението така: „Именитият крал на гепидите, Ардарик, беше също там с безбройни войски и поради своята голяма вярност към Атила той споделил неговите планове. Защото Атила, преценявайки ги (съюзниците си) в мъдростта си, възвеличил го заедно с Баламир, кралят на Остготите, повече от всичките вождове” (Йорданес, „Гетика”). В падналата нощ никой не е бил сигурен за изхода на битката.
Завършила най-великата военна симфония, увенчала с еднаква слава двамата си диригенти, големите приятели и смъртни врагове Атила и Аеций. Тя поставила и противоречивото начало на смутното Европейско Средновековие. Но в Европейската митология, в Едите и в Сагите, в епоса на Нибелунгите е останало името само на единия от тях – това на Атила!
